Читать «Добър ден, тъга» онлайн - страница 47

— Няма значение. Аз те обичам достатъчно, за да те принудя да приемеш моето мнение по въпроса. Обичам те, толкова те обичам…

Ритъмът на фразата неуморно отекваше в съзнанието ми, докато седях на трапезата. „Обичам те, толкова те обичам.“ Ето защо въпреки старанието си не помня ясно този обяд. Роклята на Ан беше лилава като сенките под очите й, като самите й очи. Баща ми се смееше, наглед успокоен — стечението на обстоятелствата беше благоприятно за него. Като стигнахме до десерта, оповести, че следобед щял да отскочи по работа до селцето. Вътрешно се подсмихнах. Усещах се уморена и настроена фаталистично. Имах едно-едничко желание: да се окъпя в морето.

В четири слязох на плажа. Баща ми беше на терасата — канеше се да поеме към селцето. Не му казах нищо. Дори не го призовах да бъде предпазлив.

Водата беше ласкава и топла. Ан не дойде — трябваше да поработи върху модната си колекция, да скицира едно-друго в стаята си, докато баща ми се занася с Елза. Два часа по-късно, когато позахладня, се качих обратно на терасата, седнах в едно кресло и отворих вестник.

Тогава се появи Ан. Идеше откъм горичката. Тичаше — някак спънато, неумело, с долепени до тялото лакти. Внезапно ме завладя впечатлението, че виждам нещо непристойно, че тича старица, която ще падне. Застинах. Тя изчезна зад къщата, по посока към гаража. Изведнъж проумях и също се втурнах да я настигна.

Тя вече беше в колата, палеше мотора. Добрах се бежешком до вратата и се вкопчих в нея.

— Ан — отроних, — Ан, не си отивайте, това е грешка, вината е моя, ще ви обясня…

Тя не ме слушаше, не ме гледаше, наведена да освободи ръчната спирачка.

— Ан, ние имаме нужда от вас!

Тя се надигна, съвсем разстроена. Плачеше. Изневиделица разбрах, че съм посегнала на живо чувствително същество, а не на някаква абстракция. Представих си я — затворено в себе си момиченце, сетне девойка, сетне жена. Беше четирийсетгодишна, самотна, обичаше един мъж и се бе надявала да бъде щастлива с него десет, може би двайсет години. А аз… това лице, това лице беше мое дело. Стоях окаменяла, с цялото си тяло треперех, опряна на вратата.

— Нямате нужда от никого — промълви тя, — нито вие, нито той.

Моторът работеше. Бях отчаяна — не беше възможно тя да си тръгне ей така.

— Простете ми, моля ви се…

— Какво да ви простя?

Сълзите й бликаха безспирно. Тя сякаш не ги забелязваше, чертите й бяха застинали:

— Горкичкото ми момиченце!…

За миг положи ръка върху бузата ми и потегли. Видях как колата се скри зад ъгъла на къщата. Бях безпътна, объркана… Всичко се бе развило тъй бързо! А лицето, лицето й…

Дочух стъпки зад себе си: беше баща ми. Успял бе да изтрие червилото на Елза и да отупа боровите иглички от костюма си. Обърнах се, хвърлих се към него:

— Мръсник, мръсник!

Разхлипах се.

— Ама какво има? Да не би Ан…? Сесил, кажи ми, Сесил…

Единайсета глава

Озовахме се отново заедно чак на вечеря, напрегнати от ненадейно възстановеното усамотение помежду ни. Изобщо не бях гладна, нито пък той. И двамата бяхме наясно, че е належащо Ан да се върне при нас. А аз не бях в състояние дълго да понеса спомена за разстроеното лице, което тя бе извърнала към мен, преди да тръгне, нито мисълта за нейната болка и за собствената си отговорност. Забравях търпеливите си кроежи, грижливо изготвените планове. Чувствах се съвсем безпосочна, предоставена на произвола, лишена от опорна точка — същото бе изписано и върху лицето на баща ми.