Читать «Добър ден, тъга» онлайн - страница 48

— Смяташ ли, че ни е напуснала задълго? — попита той.

— Вероятно е заминала за Париж — отвърнах.

— Париж… — прошепна баща ми вглъбено.

— Може би повече няма да я видим…

Той ме изгледа объркан, пресегна се през масата и ме улови за ръката.

— Сигурно ужасно ми се сърдиш. Не знам какво ме прихвана. Като се прибирахме през горичката, тя… Ами… аз я целунах, а Ан навярно е минала точно тогава…

Не го слушай. Образите на Елза и баща ми, прегърнати в сянката на боровете, ми се струваха тъй водевилни и несъстоятелни, че дори не бях способна да си ги представя. Единствено живо, жестоко живо от този ден, бе лицето на Ан, нейното последно лице, белязано от страдание, лице, претърпяло предателство. Измъкнах цигара от кутията на баща ми, запалих я. Пак нещо, което Ан не допускаше — да се пуши по време на хранене. Отправих на баща си усмивка:

— Напълно разбирам, вината не е твоя… Моментно умопомрачение, както се казва. Но трябва Ан да ни прости, тоест, да ти прости.

— Какво да сторим? — попита той. Изглеждаше много зле, дожаля ми за него, дожаля ми и за себе си. Защо Ан ни зарязваше така, защо ни караше да се измъчваме, и то всъщност заради някаква си забежка? Нима нямаше дълг към нас?

— Ще й пишем — заявих. — Ще я помолим за прошка.

— Чудесна идея! — възкликна баща ми.

Най-сетне намираше средство да излезе от нагнетеното от угризения бездействие, в което бяхме затънали от три часа.

Не довършихме вечерята, махнахме покривката и приборите, а баща ми отиде да донесе голямата настолна лампа, писалки, мастило и хартия. Разположихме се един срещу друг почти усмихнати, дотолкова завръщането на Ан ни се виждаше възможно благодарение на този мизансцен. Един прилеп долетя до прозореца и плавно закръжи. Баща ми склони глава и започна да пише.

Не мога да си припомня без нетърпимо усещане за гавра и жестокост преизпълнените с топлота писма, които съчинихме за Ан. Двамата седяхме край лампата като усърдни и непохватни ученици, залягащи сред тишината върху непосилното задание: да си възвърнем Ан. Все пак сътворихме два шедьовъра по темата, изобилстващи с извинения, нежности и разкаяния. Привършвайки, бях кажи-речи убедена, че Ан няма да устои, че сдобряването е неминуемо. Вече си представях сцената на опрощението, наситена със свян и хумор… Тя щеше да протече в Париж, в нашата дневна. Ан щеше да влезе и…

Телефонът иззвъня. Беше десет часът. Спогледахме се с изненада, после с надежда — сигурно беше Ан, обаждаше се да съобщи, че ни прощава, че се връща. Баща ми се хвърли към апарата, весело извика: „Ало?“

Сетне продължи едва чуто:

— Да, да… Къде?… Да…

На свой ред станах — страх напираше в мен. Наблюдавах баща си, наблюдавах ръката, която той машинално прокарваше по челото си. Накрая той бавно сложи слушалката и се обърна към мен.