Читать «Добър ден, тъга» онлайн - страница 46

Извън подобни случки ежедневието ни се запълваше от доверчивостта, благостта и от — с мъка прибягвам до тази дума — от щастието на Ан. Тя се докосваше до щастието повече от когато и да било, беше подвластна на нас, егоистите, и съвсем чужда на необузданите ни влечения и на моите долни, дребнави ходове. На това именно и разчитах — че нейната сдържаност и гордост инстинктивно ще я възпрат от разни тактики да обвърже по-тясно баща ми, а и от всякакво кокетство извън стремежа да бъде красива, умна и нежна. Все повече се умилявах от нея — умилението е приятно вълнение, завладяващо като военната музика. Не заслужавам укор за него.

В едно прекрасно утро прислужницата, много възбудена, ми донесе бележка от Елза. Тя гласеше: „Всичко се нарежда, елате веднага!“ Предусетих настъпващата катастрофа, а ненавиждам развръзките. Намерих Елза на плажа — видът й беше тържествуващ.

— Най-сетне се срещнах с баща ви, преди час!

— И той какво ви каза?

— Каза, че страшно съжалявал за случилото се, че се е държал дебелашки… То си е така, нали…?

Реших, че съм длъжна да потвърдя.

— После ми направи куп комплименти както само той умее. Нали знаете, с онзи негов малко разсеян тон и със съвсем тих глас, като че ли се измъчва да ги изрече… и тонът му…

Изтръгнах я от сладостите на романтиката:

— И накъде биеше?

— Ами наникъде… Тоест, покани ме на чай в селцето, за да съм му докажела, че не съм злопаметна, че съм човек широко скроен, с широк дух и изобщо…

Схващанията на баща ми за широтата на духа у рижите момичета ме възторгваха.

— Защо се смеете? Да отида ли?

Едва не й отвърнах, че това си е нейна работа и не ме засяга. После си дадох сметка, че ме държи отговорна за успеха на начинанията си. С право или не, но се подразних.

Почувствах се като преследвана.

— Не знам, Елза, от вас зависи. Не ме питайте всеки път как да постъпите, ще рече човек, че аз съм причината да…

— Ами вие, та кой друг — каза тя. — Нали благодарение на вас…

Възхищението в гласа й внезапно ме плашеше.

— Вървете, ако искате, но за Бога, не ме занимавайте повече!

— Ама… ама нали трябва да го отървем от тая жена… Сесил!

Побягнах. Нека баща ми върши каквото ще, нека Ан се оправя сама! Впрочем имах уговорка със Сирил. Струваше ми се, че единствена любовта ще ме избави от обезсилващия страх, който ме обземаше.

Сирил безмълвно ме прегърна и тръгнахме заедно. С него всичко беше лесно, наситено със стихийност и наслада. По-късно, докато лежах до него, положила глава върху загорелите му, оросени от пот гърди, самата аз изтощена и зареяна като корабокрушенка, му рекох, че се мразя. Рекох го с усмивка — действително мислех така, но без болка и със своего рода примирение. Той не взе насериозно изявлението ми.