Читать «Добър ден, тъга» онлайн - страница 49

— Катастрофирала е — промълви. — По пътя към Естерел. Досега търсили адреса й. Обадили се в Париж и оттам дали тукашния номер…

Говореше механично, с равен глас и аз не смеех да го прекъсна:

— Катастрофирала на най-опасното място. Там все ставали произшествия. Колата паднала от петдесет метра височина. Щяло да бъде чудо, ако бе оцеляла…

В паметта ми остатъкът от тази нощ е като кошмарен сън. Шосето, изникващо пред фаровете, застиналото лице на баща ми, вратата на болницата… Баща ми се възпротиви да я видя. Седях на скамейка в чакалнята и се взирах в някаква литография с изглед от Венеция. Една сестра ми обясни, че от началото на лятото на същото място били станали шест катастрофи. Баща ми все не се връщаше.

И тогава си казах, че това бе поредната отлика между Ан и нас. Ако баща ми или аз бихме решили да се самоубием — при положение, че наберем смелост за подобна постъпка, — щяхме да се застреляме в главата; и то оставяйки обстойно писмено обяснение, предназначено завинаги да смущава душата и съня на виновниците. А Ан ни правеше щедър подарък — небивалата възможност да си внушаваме, че е била жертва на нещастен случай: опасен завой, на който колата е поднесла… Подарък, който ние щяхме да проявим слабостта да приемем. И всъщност, ако днес споменавам за самоубийство, това е твърде романтично от моя страна. Нима е допустимо да се самоубиеш заради хора като баща ми и мен, хора, които не се нуждаят от никого, бил той жив или мъртъв… Впрочем ние никога не сме си говорили за станалото другояче освен като за произшествие.

На идния ден се прибрахме във вилата към три следобед. Елза и Сирил ни чакаха, седнали на външните стъпала. Изправиха се пред нас като невзрачни и позабравени действащи лица — ни той, ни тя бяха познавали, обичали Ан. Бяха тук с нищожните си сърдечни вълнения, двойно примамливи с красотата и със смущението си. Сирил направи крачка към мен и ме прихвана над лакътя. Изгледах го: никога не бях го обичала истински. За мен той бе добър и привлекателен, радвах се на насладата, която ми носеше, но нямах нужда от него. Щях да замина, да се разделя с тази къща, с този младеж и с лятото. Баща ми беше до мен — той на свой ред ме хвана под ръка и влязохме вътре.

А вътре бяха сакото на Ан, подредените от нея цветя, стаята й, уханието й. Баща ми затвори кепенците, извади от хладилника бутилка, взе две чаши. Това беше единственият достъпен за нас лек. Извинителните писма още се валяха върху масата. Избутах ги с длан, листите се попиляха по паркета. Баща ми тъкмо пристъпваше да ми подаде пълната чаша, поколеба се, прекрачи ги, без да ги настъпи. Намирах, че всичко е символично и пошло. Поех чашата и я пресуших на един дъх. Помещението тънеше в сумрак, виждах сянката на баща ми пред прозореца. Морето се плискаше о пясъка.

Дванайсета глава

А после — Париж, погребението в слънчев ден, любопитната тълпа, черните дрехи. Баща ми и аз се ръкувахме с разни възрастни родственици на Ан. Гледах ги с интерес — те положително биха идвали на чай у дома веднъж годишно. Хората се взираха в баща ми състрадателно: Уеб явно бе разгласил новината за женитбата. Видях, че Сирил ме причаква на изхода. Отбягнах го. Неприязънта ми към него беше съвършено неоснователна, но не можех да я превъзмогна… Околните се тюхкаха по повод на нелепото, ужасно произшествие, и тъй като аз хранех съмнения относно случайния характер на тази смърт, те ми действаха утешително.