Читать «Добър ден, тъга» онлайн - страница 45

Преструвах се дори, че не забелязвам терзанията на баща ми. В никакъв случай не биваше той да ми се довери, да ме въвлече в съучастничество, да ме накара да говоря с Елза и да го освободя за кратко от присъствието на Ан.

Нужно бе да се правя, че смятам за свята любовта му към Ан и самата Ан. Нека си призная, че го постигах с лекота. Мисълта, че той ще измени на Ан, а после ще я гледа в очите, ми вдъхваше ужас и смътно възхищение.

Междувременно дните си течаха безоблачно, а аз използвах всеки повод да подклаждам желанието на баща ми към Елза. Вече не се чувствах гузна при вида на Ан. Понякога си представях, че тя ще преглътне случката и ще си устроим живот, съобразен и с нейните, и с нашите вкусове. Със Сирил често се срещахме и се любехме скришом. Мирисът на боровете, плисъкът на морето, допирът на тялото му… Той започваше да се измъчва от угризения, ролята, която му натрапвах, дълбоко го отблъскваше и скланяше да я играе само защото му внушавах, че е наложителна за нашата любов. Всичко това бе съпроводено с много лицемерие и безброй премълчани неща, но и с тъй малко същински усилия и лъжи! А както вече споменах, за осъдителни смятах само действията.

Съкращавам разказа за този период, защото се боя, че ако се разровя, ще затъна в съкрушителни за мен спомени. Достатъчно е да се сетя за щастливия смях на Ан, за нейната топлота, и се чувствам сякаш ми е нанесен подъл удар под пояса — заболява ме, дъхът ми секва от негодувание към самата себе си. Усещам как се доближавам до онова, което се нарича нечиста съвест и за да заглуша гласа й, прибягвам до действия: паля цигара, пускам плоча, обаждам се на приятел. Все пак ми е неприятно, че се оправдавам с дупките в паметта ми и лекомислието, вместо да се преборвам с тях. Неприятно ми е, че ги осъзнавам, дори когато се радвам на удобството им.

Десета глава

Странно е как съдбата избира да се въплъти в недостойни или жалки личности. Онова лято тя прие образа на Елза. Образ, иначе красив или по-точно притегателен. В добавка към него Елза имаше невероятен смях, заразителен и неудържим, с какъвто са надарени само възглупавите хора.

Отдавна бях установила въздействието на този смях върху баща ми. Ето защо поощрявах Елза да го използва максимално, когато предстоеше да я „сварим“ със Сирил. Казвах й: „Като ни чуете, че се приближаваме с баща ми, недейте да говорите, само се смейте.“ И тогава, при изблика на този смях на насита, откривах как чертите на баща ми се облъхват от ярост. Встрастявах се в ролята на постановчик. Действах безотказно. И видехме ли Елза и Сирил заедно, излагащи на показ въображаема — но тъй близка до въображението — интимност, баща ми и аз пребледнявахме едновременно, кръвта се изтегляше от неговото, но и от моето лице, под напора на по-острото от болка желание за притежание. Сирил — Сирил, надвесен над Елза… Тази картина ми късаше сърцето и без да осъзнавам силата й, аз я предначертавах със Сирил и Елза. Словесно нещата са лесни, подвеждащи, но когато съзирах Сирил, мургавия му гладък тил, склонен над отметнатата глава на Елза, бих дала всичко, за да не е истина. Забравях, че лично аз бях създала това положение.