Читать «Добър ден, тъга» онлайн - страница 44

Не се съобразявах с него, когато кроях планове как да отстраня Ан от нашето съществуване; знаех, че ще се утеши, както се утешаваше от всичко — разривът щеше да му струва по-малко отколкото порядъчния живот. И той като мен се уязвяваше и залиняваше истински само от привичното, от предвидимото. Двамата бяхме устроени еднакво: понякога си мислех, че в жилите ни тече чистата, силна кръв на скиталците, а друг път — болнавата, жалка кръв на разгулниците.

Той се измъчваше, или по-скоро треска го тресеше — за него Елза се бе превърнала в символ на предишния живот, на младостта — най-вече на собствената му младост. Долавях, че умира от желание да каже на Ан: „Мила, пуснете ме за един ден, трябва да си докажа с онова момиче, че не съм старчок. Трябва отново да се преситя от тялото й, за да се успокоя.“ Но нямаше начин да й го каже — не защото Ан бе ревнива или непреклонно добродетелна и праволинейна, а защото навярно бе поставила тяхното съжителство на следната основа: че той е приключил с лесната безпътица, че вече не е гимназист, а мъж, на когото тя поверява живота си и следователно е длъжен да се държи прилично, а не като нищожество, робуващо на прищевките си. Ан нямаше за какво да бъде упрекната, предначертанията й бяха здрави и естествени, но не възпираха баща ми да желае Елза. Да я желае все по-силно и повече от която и да е друга жена, да я желае с удвоеното желание, изпитвано към забранения плод.

В този момент аз несъмнено бях в състояние да оправя положението. Достатъчно бе да посъветвам Елза да му се отдаде, докато аз под някакъв предлог отведа Ан в Ница или другаде за един следобед. На връщане щяхме да заварим баща ми освободен от напрежението и преизпълнен с нова нежност към законоутвърдената — или поне подлежаща на законоутвърждаване след почивката — любов. Защото и още нещо щеше да е неприемливо за Ан — да е била любовница като останалите: преходна. Как ни затрудняваше живота с достойнството и себеуважението си!…

Аз обаче не поощрявах Елза да отстъпи, нито канех Ан да ме придружи в Ница. Исках сподавеното желание на баща ми да се изостри съвсем, та той да допусне грешка. Нетърпимо ми беше презрението на Ан към миналия ни живот, удобното за нея пренебрежение към онова, което за нас с баща ми бе представлявало щастието. Щеше ми се не да я унижа, а да я заставя да се примири с нашия мироглед. Тя трябваше да узнае, че баща ми й е изневерил и да приеме факта в обективното му значение, като чисто физическо увлечение, а не като посегателство върху личната си стойност и чест. Щом непременно държеше тя да е правата, трябваше да ни остави да бъдем криви.