Читать «Пактът „Касандра“» онлайн - страница 2

— Здравейте.

Гласът на мъжа изненада пазача. Беше твърде нежен за толкова едър човек и тих, сякаш поздравът бе произнесен от вентрилоквист.

— Добър ден. Ако желаете да влезете, мога да ви услужа с чадър.

— Ще ви бъда задължен, благодаря — отговори мъжът, но не помръдна.

Пазачът протегна ръка към поставката, направена от стара градинарска лейка. Издърпа чадъра за стърчащата дръжка и пристъпи към мъжа, като се вгледа в гладко избръснатото лице и поразителните му морскосини очи.

— Казвам се Барнс. Аз съм пазачът. Ако ми кажете при кого идвате, бих могъл да ви спестя излишното лутане.

— София Ръсел.

— Ръсел ли казахте? Нищо не ми говори. Чакайте да проверя. Няма да отнеме повече от минута.

— Не си правете труда. Мога да се оправя и сам.

— Все пак ще трябва да ви запиша в книгата за посетителите.

Мъжът разтвори чадъра.

— Джон Смит. Доктор Джон Смит. Знам къде да я открия. Благодаря ви.

На пазача му се стори, че гласът на мъжа потрепери. Вдигна ръка, за да му махне, но посетителят вече се отдалечаваше с големи и отмерени крачки, като войник, докато накрая потъна в сивата пелена на дъжда.

Пазачът продължи да гледа след него. Ледени тръпки пробягаха по гръбначния му стълб и той потрепери. Прибра се в бараката до входа, затвори вратата и здраво я заключи.

Взе книгата за посетителите от бюрото си, отвори я на днешна дата и записа името на посетителя и часа на пристигане. После му хрумна да отгърне на края на книгата, където имаше списък на погребаните по азбучен ред.

Ръсел… София Ръсел. Ето я: ред 17, гроб 12. Погребана… точно преди една година! Сред тримата опечалени, подписали се в регистъра, беше и Джон Смит, лекар.

Но защо не беше донесъл цветя?

* * *

Докато вървеше по пътя през Айви Хил, Смит беше благодарен на дъжда. Беше като покривало, метнато върху спомените, които все още със същата сила го пронизваха и изгаряха — спомени, които неизменно го бяха съпътствали през цялата изминала година, които шепнешком му напомняха за себе си денем и нощем, присмиваха се на сълзите му, подтикваха го отново и отново да съживява в съзнанието си онзи ужасен миг.

Той оглежда бездушната бяла стая в болницата на Института за медицински изследвания на инфекциозните заболявания към Армията на Съединените щати /ИМИИЗАСАЩ/ във Фредерик, Мериленд. Вижда как София, неговата любима, бъдещата му съпруга, мъчително се задъхва под кислородната маска. Той стои само на сантиметри от нея и не може да й помогне. Крещи на медицинския персонал, виковете му отекват в стените и се връщат обратно към него, за да му се присмеят. Лекарите не знаят какво й е. И те са безпомощни.

Изведнъж от гърдите й се изтръгва вик — писък, който Смит и сега чува в кошмарите си и всеки път се моли да е за последно. Гръбнакът й, извит като лък, се огъва в неописуем ъгъл; потта се лее от нея, сякаш се мъчи да пречисти тялото й от отровата. Лицето й е пламнало от треска. За миг застива неподвижно. После изведнъж се отпуска. От носа и устата й бликва кръв. От дълбините на гръкляна й се изтръгва предсмъртен хрип, следва лека въздишка, сякаш душата й, най-сетне свободна, напуска измъчения си затвор…