Читать «Илюзии» онлайн - страница 4

Ала сега на мястото на залесения преди тринайсет години парцел се издига великолепна гора. Елхите са високи, а стволовете им са дебели като телеграфни стълбове. Никой от семейството не ще ми помогне да отсечем дръвчето и тайно да го пренесем в мелницата. Навярно тази година ще се наложи да купим елха. Ще отидем на пазара в Невер, ще се блъскаме с другите купувачи и ще прехвърляме отсечените дръвчета, търсейки най-подходящото.

Отново си слагам дебелото палто и вълнената шапка, грабвам триона и електрическото фенерче, отварям капака в пода и се спускам в мрака, като предпазливо слизам по стъпалата. Още преди да се озова в избата, дъхът ми секва от студ. Със сигурност знам, че леденият въздух не се издига нагоре. Може би молекулите са толкова нагъсто в това мазе, достойно заместващо фризер, че биват изтласквани от налягането в светлото, просторно помещение на първия етаж. Спускам капака, който няма панти и се полюшва от ледения вятър, олюлявайки се слизам по последните стъпала и се озовавам навън, сред непрогледната тъма. Казвам си, че някъде на небето би трябвало да се вижда лунният сърп, но при все това продължавам да се движа в пълен мрак.

Какво ли е онова, което белее пред мен? Дали е мокрото шосе или е оптическа измама? Човешкото въображение е способно на всичко. Усещам паважа под подметките на гумените ми ботуши, тъй че ще разбера, ако се отклоня от шосето. Мога да включа фенерчето, но очите ми, вече привикнали към мрака, ще бъдат заслепени. Пък и не ми се иска съседите да разберат, че съм тръгнал да сека елхови клонки.

В далечината виждам съседното градче, обгърнато от лунен ореол; от единствената улична лампа струи белезникава светлина и се разсейва сред мъглата; причудливи фигури изскачат от мрака. Светлината създава видения, различни от обикновените гледки, които наблюдаваме посред бял ден; тя е като снега, затрупващ всичко и същевременно създаващ нови форми. Взирам се като омагьосам в осветените каменни къщи, които се открояват сред нощната тъма.

Прекосявам осветеното пространство и сянката ми побягва пред мен. Стисвам фенерчето и си казвам, че някъде тук пътят завива. След завоя навлизам в гората и усещам как стъпвам върху изпопадали клони. Толкова са изгнили и влажни, че не се чупят под тежестта ми.

Залавям се да режа борови клонки с малкия трион, докато събирам цял наръч, който едва държа. С несигурни крачки отново се озовавам на шосето и обгърнат от мрака и от влажния въздух, бързам да се прибера в домашното гнездо.

Когато се озовавам в затопленото помещение, свалям палтото и шапката, сетне започвам да прикрепвам с телбод клонките към гредите на тавана и над прозорците, за да прикрия металните скобки с драпериите.