Читать «Животът на Пи» онлайн - страница 8

Глава 3

Кръстили са ме на плувен басейн. Доста странно, като се има предвид, че родителите ми никога не са обичали водата. Един от първите делови партньори на баща ми беше Франсис Адирубасами. Той стана близък приятел на семейството. Аз го наричах Мамаджи, като „мама“ е тамилската дума за „чичо“, а, „джи“ е наставка, която в Индия се използва за изразяване на уважение и привързаност. Като млад — много преди да се родя — Мамаджи е бил професионален състезател по плуване, шампион на цяла Южна Индия. Той беше плувец по призвание и остана такъв за цял живот. Брат ми Рави каза веднъж, че когато Мамаджи се родил, не могъл да издиша водата и за да спаси живота му, лекарят го хванал за краката и започнал да го премята над главата си.

— И това свършило работа! — възкликна Рави, като описа кръг над главата си. — Закашлял се, изхвърлил водата и си поел дъх, обаче цялата му плът и кръв отишли в горната част на тялото. Затова гърдите му са толкова мощни, а краката толкова слаби.

Повярвах му (Рави безмилостно се подиграва на хората. Когато за пръв път нарече пред мен Мамаджи „Рибата“, за отмъщение аз пъхнах бананова кора в леглото му). Дори на шестдесет години, когато беше започнал да се прегърбва и гравитацията след дълги години бе започнала да смъква плътта му в долната част на тялото, всяка сутрин Мамаджи преплуваше трийсет дължини в басейна на ашрама Ауробиндо.

Той се опитваше да научи родителите ми да плуват, но те влизаха само на плиткото, като при това описваха страховити кръгове с ръце, които, ако плуваха брус, ги караха да изглеждат така, сякаш вървят през джунгла и разтварят високата трева пред себе си, а ако плуваха кроул, сякаш тичаха надолу по склон и пазеха равновесие, за да не паднат. Рави беше също толкова незаинтересован.

Мамаджи трябваше да изчака, докато порасна, за да се сдобие с предан ученик. В деня, когато навлязох във възрастта за плуване, която — за ужас на майка ми — според Мамаджи беше седем години, той ме заведе на плажа, протегна ръце към морето и каза:

— Това е моят подарък за теб.

— И после едва не те удави — не пропускаше да отбележи майка ми.

Аз бях верен на водния си гуру. Под бдителния му поглед лягах на плажа, започвах да ритам с крака и да загребвам пясък, като обръщах глава при всяко поемане на въздух. Вероятно съм изглеждал като дете, което постепенно в забавен каданс избухва в гняв. Във водата, докато Мамаджи ме държеше на повърхността, аз старателно се мъчех да плувам. Беше много по-трудно, отколкото на пясъка. Но Мамаджи бе търпелив и ме окуражаваше.

Когато реши, че съм напреднал достатъчно, ние обърнахме гръб на смеховете и крясъците, на тичането и плискането, на синьо-зелените вълни и пяната край брега и се запътихме към професионално правоъгълния и гладък (с вход срещу заплащане) плувен басейн на ашрама.

Като дете ходех там с него три пъти седмично, в понеделник, сряда и петък — сутрешен ритуал, неизменен и равномерен като часовник, като махове на добър кроул. Запазил съм живи спомени за този внушителен старец, който се съблича до мен и тялото му бавно се показва от дрехите, грижливо сгъвани, като накрая плаща дан на приличието, обръща се и нахлузва вносен атлетичен бански костюм. Изправя се и вече е готов. Ритуалът се отличаваше с епична простота. Обучението по плуване, което с времето се превърна в тренировка, беше изтощително, но изпитвах огромно удоволствие от това да плувам с все по-голяма лекота и бързина, отново и отново, практически до състояние на хипноза, докато водата от разтопено олово се превърне в лека течност.