Читать «Създадена от дим и кост» онлайн - страница 2

– Двамата с Йозеф започваме нов маршрут. Вампирска обиколка из "Старе Место". Туристите ще ни се лепят като мухи.

"Наистина ще е така", помисли си Кару. Туристите плащаха добри пари и за "призрачната обиколка" на Каз, при която по мръкнало ги развеждаха на групи из лабиринта от улички на Прага със спирки по местата на предполагаеми убийства, а от входовете изскачаха "призраци" и ги караха да пищят. Самата тя няколко пъти се беше дегизирала като призрак, носеше високо вдигната окървавена глава и стенеше, докато писъците на туристите накрая не преминаваха в смях. Забавно беше.

Каз също беше забавен. Някога, но вече не.

– Успех тогава – каза безразлично с вперен напред поглед.

– Може и теб да включим – продължи Каз.

– Не.

– Може да се направиш на секси вампирка съблазнителка...

– Не.

– Която подмамва мъжете.

– Не.

– Може да носиш твоята пелерина.

Кару се наежи.

С тих гласец Каз взе да се мазни.

– Нали още я пазиш, скъпа? Не съм виждал нещо по-красиво от тая черна коприна до бялата ти кожа.

– Млъквай! – изсъска тя и се закова насред Малтийския площад. "Божичко", помисли си. Каква тъпачка е била да хлътне по този красив, красив уличен актьор, да се дегизира заради него и да му подарява спомени като този. Непоправима тъпачка.

Самотна тъпачка.

Каз посегна да махне една снежинка от миглите ѝ.

– Пипни ме само, и ще ти плисна кафето в лицето! – сряза го тя.

Той отпусна ръка.

– Кротко, кротко, моя свирепа Кару. Кога най-после ще престанеш да се ежиш? Нали вече ти казах, че съжалявам.

– Ами продължавай да съжаляваш. Само че върви да го правиш на някое друго място. – Говореха на чешки и отскоро заученото ѝ произношение идеално се съчетаваше с неговия роден акцент.

Той изпъшка, раздразнен, че Кару все още не приема извинението му. Това не се вписваше в неговите планове.

– Хайде де! – продължи да се мазни. Гласът му беше едновременно дрезгав и мек, смесица от чакъл и коприна, като на някой блус певец. – Писано ни е да сме заедно, ти и аз.

Писано. Кару съвсем искрено се надяваше, че ако ѝ е "писано" да бъде с някого, това не е Каз. Погледна го – красивия Казимир, чиято усмивка някога я притегляше като магнит и я държеше здраво залепнала за него. Навремето, да бъде с него ѝ се струваше велико, сякаш той правеше цветовете по-ярки, а усещанията – по-наситени. Но, както установи по-късно, мястото до него беше общодостъпно и когато нея я нямаше, там се настаняваха други момичета.

– Накарай Светла да стане твоята вампирка съблазнителка – каза тя. – Тази роля вече я е играла.

Той си придаде огорчен вид.

– Не искам Светла. Искам теб.

– Уви, не съм на разположение.

– Не говори така – продължи той, посягайки към ръката ѝ.

Тя се дръпна назад и болка прониза сърцето ѝ, въпреки усилието да запази хладнокръвие. "Не си заслужава – каза си. – Ни най-малко."

– Ясно ли ти е, че на това му викат преследване?

– Уф! Не те преследвам. Просто и аз имах път насам.

– Да бе! – изсумтя Кару. Намираха се само няколко сгради преди нейното училище. Бохемският лицей по изкуствата беше частна гимназия, помещаваща се в розов бароков дворец, на който му се носеше славата, че тук, по време на нацистката окупация, двама млади чешки националисти прерязали гърлото на командир от Гестапо и написали "свобода" с кръвта му. Краткотрайна и храбра съпротива, преди да ги заловят и набучат на шиповете на дворния портал. В днешно време учениците се събираха около същия този портал да пушат и да чакат приятелите си. Каз обаче не беше ученик – вече навършил двайсет, той беше с няколко години по-голям от Кару – пък и тя не знаеше някога да е ставал от леглото преди девет.