Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 72

Последвах я навън. Тя обгърна с ръце раменете си и зарея поглед над река Хъдсън. После тръгна бързо, постепенно ускори крачка, докато накрая се затича стремително напред. Следвах я, като се стараех да не изоставам. Пот изби по лицето й, косата й се вееше зад нея като опашка на комета.

Тичахме дълго, докато накрая се озовахме на Бруклинския мост. Марго се задъхваше и пъхтейки се наведе напред да поеме дъх, а сърцето й биеше до пръсване. Погледна надолу към трафика, сетне се облегна на перилата и вдигна очи към линията на хоризонта над Манхатън. Слънцето бе все още високо в небето и тя се принуди да заслони с ръка очите си. Отстрани изглеждаше като че търси някого, премигвайки към кулите близнаци, към Кей 45. Най-сетне, олюлявайки се, приближи една пейка и се тръшна на нея.

Съжалението и объркването просветваха около нея като отблясъци на светкавица. Докато седеше така присвита над коленете си, от сърцето й избликнаха стотици малки розови светлини, закръжиха около тялото й и се просмукаха в нейната аура. Очите й бяха стиснати, а в ума й беше образът на мама. Брадичката й трепереше. Можех единствено да сложа ръка върху главата й. Успокой се, дете! Не е станало кой знае какво! Щом седнах до нея, тя заби лакти в бедрата си, подпря глава на длани и заплака. Плака и хлипа дълго. Понякога най-голямото разстояние е това между отчаянието и примирението.

Марго седя така, докато край нея профучаха ято велосипедисти. Окъпани в златисто от слънцето, те се спуснаха към хоризонта, заляха града с бронзова светлина и Хъдсън лумна в алени пламъци.

Прерових паметта си да намеря този момент, но така и не го открих.

— Да не мислиш да скачаш от моста, дете? Защото трябва да знаеш, че полицейските патрули, следящи за самоубийци, са на крачка от нас — казах аз и потропах по решетката на парапета.

Тя пак заплака. Смекчих тона. Не че ме чуваше, но можеше да ме почувства.

— Какво има, Марго? Защо стоиш тук? Защо не залегна да учиш, както бе обещала, за да изградиш нещо за себе си. — После се усетих, че отивам към мъдрости от сорта на „Всичко зависи от теб“, и смених тактиката. — Онези, с които спиш, даряват ли ти щастие? Ти обичаш ли поне един от тях?

— Не — тръсна тя глава и сълзите отново потекоха по бузите й.

— Защо го правиш тогава? А ако забременееш пак или се заразиш от някаква болест?

Тя вдигна глава, изтри лицето си и се засмя.

— Говоря си сама. Полудявам наистина. — Наведе се над скръстените си ръце и се взря напред към хоризонта, докъдето погледът й стигаше. — Наистина всеки е сам на този свят, нали? — добави тихичко тя.

Не беше въпрос. В този миг си спомних мъчителното, разкъсващо душата желание за спасение. Спомних си, че тогава, на онзи мост се почувствах отдалечена на милион километри от земята, забита в скала в пустия безкрай. Наоколо нямаше жива душа.

Но аз бях там. Прегърнах Марго и усетих още един чифт ръце върху моите, после още един, а като погледнах, видях Ирина и Уна до мен — духове, дошли от другия свят, прегърнали мен и Марго, шепнещи, че всичко е наред, че те са тук и чакат. Заплаках и докоснах ръцете им в желанието си да ги задържа колкото е възможно по-дълго, а те ме целунаха, прегърнаха ме и ми казаха, че винаги са тук и че им липсвам. Плаках, докато изплаках сърцето си. Пламъкът около сърцето на Марго затрептя като носеща се по водата свещ.