Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 13

— Ще оживее — прошепнах в ухото на Уна.

Тя за миг се стъписа, като че желанието, избликнало от дъното на сърцето й, беше намерило материален израз в другия край на Вселената. Затвори очи и зашепна молитва.

Точно тогава видях ангела хранител на Уна. Зад гърба й се появи висок тъмнокож мъж, обгърна я с ръце и притисна лице в нейното. Тя затвори очи и в миг се забули в бяло сияние. Прекрасна гледка! Светлината на надеждата! Откакто бях в болницата, не бях виждала такова нещо! Ангелът ме погледна и ми намигна. После изчезна.

Скоро след това потънахме в болничните документи. Подписи тук и там. Доктор Едуардс написа цял сноп рецепти и определи графика за следващите изследвания на детето. Видях как умората превзема Бен, който не беше спал предната нощ. Уна клатеше глава, напяваше и шептеше, но не чуваше нищо от наставленията на лекаря, затова пък аз го заслушах с повишено внимание. Когато стана дума за датите за преглед, я сръчках да ги запише.

Марго бе получила името си от сестра Харисън след продължителен разговор между доктор Едуардс и медицинските сестри, проведен в стаята за почивка. Тя плахо бе изрекла „Марго“, след като чу предложението на сестра Мърфи да я кръстят „Грейн“, което не ми харесва като звучене. И кой друг, mais oui, ако не моя милост, подсказа това име на сестра Харисън. Докато другите сестри й се чудеха на ума, тя обясни, че е взела името от Марго Фонтейн, балерината. Фамилията на Марго беше Делакроа, по фамилното име на майката, която, както бях разбрала, се казваше Зола.

Бен и Уна живееха в един от най-богатите квартали на Белфаст, близо до университета. Бен често оставаше да работи вкъщи. Кабинетът му заемаше таванския етаж на триетажния им викториански дом и се намираше точно над детската стая на Марго, претъпкана с играчки от всякакъв вид и цвят.

Времето, което прекарах в дома им, беше пропито с напрежение. Нещо ставаше. Не помнех Бен и Уна, не знаех, че те играят толкова важна роля за това, дали ще живея, или ще умра. Богато украсеното с дърворезба махагоново легълце рядко приютяваше Марго, защото Уна я разнасяше по цял ден, подпряна на десния й хълбок, а нощем я гушеше до лявата си гръд, на топло, притисната като в сандвич между нея и Бен.

Надълго обсъждаха осиновяването й, което аз окуражавах с цялото си сърце. Ако Бен се поддадеше на страховете си: „Ами ако умре?“, аз започвах да гъделичкам Марго, докато тя се разсмее, или я хващах за ръка, за да може Уна да я поведе в първите й стъпки. Уна беше влюбена. Аз също бях влюбена в тази пищна, разцъфнала от майчина любов жена, каквато не бях срещала преди, която всеки ден ставаше с усмивка призори и с часове седеше, загледана в заспалата в ръцете й Марго. Златното сияние около Уна грееше така ярко, че направо ме заслепяваше и се налагаше да отклонявам поглед.