Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 137

Тя обаче кимна в знак на съгласие.

— Не! Не! — закрещях аз, заглушавайки гласа в ума си. Напомнях си за обещанието да се придържам към четирите указания — бди, закриляй, помни, обичай. Как да не се намесвам! И аз казах на онзи глас да върви по дяволите, а на нея й казах: — Не се омъжвай за него, Марго!

Но тя го погледна пак и добави:

— Кит, цялата съм твоя.

25

Неподписаният ред

За моя голяма радост, в плана имаше незначителна пречка.

Марго не беше подписала документите за развод. Всъщност нито тя, нито Тоби имаха и най-малка представа къде са те. Бяха се разделили толкова отдавна, че бяха свикнали с удобството на отношения, в които липсваше парещото жило на етикета „развод“ и които същевременно наподобяваха брак толкова, колкото мишката прилича на риба.

Тя отлетя за Ню Йорк да обсъди проблема. Датите съвпаднаха с осемнайсетия рожден ден на Тео и тя го изтъкна като причина за непредвиденото й посещение. Тоби обаче усети, че има нещо друго. Познаваше жената, която скоро щеше да е негова бивша съпруга така, както знаеше улиците на Манхатън. А и Марго не прояви особена деликатност. Камъкът на безименния й пръст беше голям като див кестен.

— Хубав пръстен! — с тези думи Тоби я поздрави на летище „Кенеди“.

— Полетът мина чудесно, благодаря. Прехвърлиха ме в по-луксозна класа.

Мълчаливо тръгнаха към колата на паркинга. Тоби отключи вратата на стария си шевролет. След четири опита двигателят запали с боботене.

— За бога, Тобс, не смяташ ли да смениш това старо нещо след… На колко години е тя?

— Никога няма да заменя тази кола. Ще ме погребат в нея, не знаеш ли?

— С нея ходихме във Вегас, нали?

— Да се оженим.

— Да. Да се оженим.

Когато стигнаха в апартамента, Тоби незабавно се зае да прави кафе. Изведнъж беше станало наложително всички в стаята да държат чаша с нещо топло в ръцете си, чашата да бъде щателно измита преди това и той се отдаде на заниманието, за да отклони себе си и Марго от сериозността на въпроса, който лежеше между тях — развод.

Марго знаеше какво прави той. Това я натъжи. Беше се надявала, че ще бъде по-смел. Мога веднага да ви уверя, че ако той беше подходил към въпроса със забележката: „Е, добре… Какво толкова?“, тя щеше да ревне като бебе. Истината бе, че въпреки годините те все още не бяха равнодушни един към друг. Сега беше настъпил моментът всеки да запази спокойствие и неутралитет. За това беше нужна много работа.

— Ще се омъжвам — изтърси тя най-накрая.

— Разбрах — каза Тоби над кафето си. — Кога?

— Някога ние с теб… Нали знаеш?

— Какво?

— Направихме онова, което започва с „Р“.

— Ти май не подписа документите?

— Не.

— Така ли? Защо?

— Тоби!

— Всъщност много искам да разбера.

— Не знам. Доволен ли си?

Тишина.

— Кой е той?

— Кой?

Тоби се засмя. И промърмори над чашата с кафе.

— Мъжът. Господин Делакроа.

— Кит. Известен иначе като К. П. Лейнс.

— А, клиентът. Това не е ли незаконно?

— Не, Тоби. Иначе, формално погледнато, аз и ти ще попаднем в затвора.

— О, да. Защото сме още женени.