Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 132

Точно тогава дойде телефонното обаждане от Тоби.

— Здравей, Марго. Аз съм, Тоби.

Беше шест часа сутринта. Напълно изоставила навиците си, тя беше станала вече, крачеше по топлия под на кухнята си по халат и пиеше своята нова отрова — гореща вода с лимон и мед.

— Здравей, Тоби. Как е Тео?

— Странно е, че споменаваш нашия син. Обаждам се точно заради него.

Тя се сети, че не е говорила с момчето повече от седмица. Удари пръста на крака си в хладилника. Беше за назидание.

— Извинявай, Тобс, тук е лудница…

— Имаме неприятности — въздъхна той. Последва дълга пауза.

Тя разбра, че той плаче.

— Тоби? Тео добре ли е?

— Да. Добре, да — искам да кажа, че не е ранен или пък нещо подобно. Но е в болница. Снощи остана да преспи при Хари и двамата решили, че ще бъде страхотно да си организират състезание по надпиване, та сега Тео е в болница с алкохолно отравяне…

Тя опря слушалката в гърдите си и затвори очи. Аз съм виновна, помисли си.

— Марго, там ли си?

— Да, тук съм.

— Виж, не те моля… Обаждам се само за да знаеш, това е.

— Искаш ли да си дойда?

— Не, аз… Защо, ще си идваш ли? Как вървят нещата там?

Тя се поколеба. Гореше от желание да му разкаже всичко за Кит, за книгата. Но си помисли за отношенията си с Кит. Откакто се изнесе, Тоби не беше започвал никаква връзка. Тя имаше няколко забежки. Бяха минали седем години. Седем години, ответи като отнесени от вятъра листа.

— Нещата са добре, добре са. Кажи ми, Тоби, какво мислиш, дали да не дойда за Коледа? Може да поиграем карти.

— Сигурен съм, че Тео ще се радва много.

— Да — сега тя се усмихна. — А ти?

— И аз ще се радвам.

След седмица тя тръгна с пълен с шорти и сандали куфар към мразовитата, нюйоркска Коледа. Бяха изминали само няколко месеца, но градът беше дръпнал толкова напред, сякаш тя се бе включила ходом в някакво надбягване. Вече усещаше, че мястото й в Ню Йорк е запълнено. Градът изискваше определени умения, а нейните бяха закърнели от слънчевия, безгрижен живот в Сидни. Беше й нужен половин час, за да спре такси. Аз подскачах на място, въодушевена от мисълта, че отново ще видя Гая и Джеймс.

— Здрасти, мамо — каза слабият като върлина скинхед на вратата.

— Тео — премигна Марго.

Той присви уста, пълна със сребърни скоби, после се наведе неохотно да я прегърне.

— Радвам се да те видя отново, сине — промълви тя.

Той се обърна, наведе гръб и влезе вътре, прозявайки се. Марго го последва, повлякла багажа подире си.

— Татко, мама е тук.

Седналата до прозореца фигура се надигна.

— Чаках да се обадиш, за да те взема с колата — тревожно каза Тоби. — Кажи ми, че не си изминала с такси целия път от летище „Кенеди“ до тук.

Марго не му обърна внимание и се загледа в Тео.

— Да не си дал косата си за благотворителност, дете?

— Болен съм от рак. Благодаря, че забеляза.

Тоби се усмихна извинително и мушна ръце в джобовете си.

— Виждам, че имаме наш човек в шампионата по сарказъм — наведе се той напред и докосна бузата на Марго с целувка. — Наистина се радвам да те видя, Марго.

Тя се усмихна и се обърна отново към Тео. Мина й през ум, че преждевременно развитият му ум и физическа зрелост са резултат от необходимостта да порасне прекалено бързо. Запита се дали причината за тази необходимост не бе тя.