Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 120

— Вече нямам планове, Нан. Отивам в ада, забрави ли?

— От самото начало ти казах, че нищо не е сигурно — сериозно напомни Нан.

Прокарах пръсти по лицето си. Тя ми даваше надежда. Ала за първи път ми прозвуча по-скоро като наказание.

— Какво да правя сега?

За първи път от много време насам Нан се усмихна.

— Имаш работа за вършене. Върви.

23

Най-трудната дума

Бях в дома на Марго, когато тя се прибра от „Ривърстоун“, чиста не само от дрогата, но и от представата коя е, откъде идва и защо е тук. С изненада видя, че Тоби и Тео я чакат в трапезарията. Тя обаче погледна през тях и насочи вниманието си към увехналите слънчогледи във вазата на масата.

— Марго?

— Да? — погледна тя Тоби.

— Ами… — Той хвърли поглед към Тео. — Виж, приятел, би ли ни оставил за малко?

Момчето кимна и тръгна към стаята си. Извърнах очи към Гая, която стоеше на прага. Тя приближи до мен и хвана ръката ми.

— Добре ли си? — попита тя.

Кимнах, че всичко е наред.

Видях как Тоби извади някакви документи от джоба на якето, с което ходеше за риба, и ги остави на масата. Много добре знаех какво представляват. Той се поизкашля, изпъна рамене и започна съсредоточено да рови в джобовете си. Търси своята увереност, помислих си аз. Сетне отпусна длан върху листовете и постоя така известно време, сякаш раздялата с тях щеше да бъде нещо невъзвратимо.

Кажи му, че го обичаш, Марго, обадих се аз, но видях, че тя не отделя поглед от слънчогледите.

— Това са… Това са документи за развод — съобщи Тоби и си пое дълбоко дъх. — Трябва само да се подпишеш там, където стои и моят подпис. Така най-сетне ще приключим.

Марго извади със замах изсъхналите стръкове от вазата и тръгна с решителни крачки към кухнята, без дори да го поглежда.

Тоби я последва.

— Марго?

— Какво?

— Чу ли ме?

— Умрели са, докато ме няма — рече тя, стиснала стъблата.

— Е, и?

— Не си им сменил водата.

— Така е, не съм. Не живея тук. Нали не си забравила, че ме изхвърли… Все едно, да не започваме пак.

Видях, че Тео стои на прага на стаята си в дъното на коридора и слуша. Копнежът в малкото му сърце грееше като жив въглен. Моля ви, моля ви…

Марго извърна очи към стръковете в ръцете си.

— Сега и да ги удавя във вода, нищо няма да се получи. Нали разбираш?

Тоби кимна бавно и натика дланите си още по-дълбоко в джобовете.

— Не, не разбирам. Не разбирам също накъде биеш. Първо заявяваш, че съжаляваш за всичко… После играем тримата карти все едно отново сме щастливо семейство…

— Карти ли? — вдигна тя рязко глава, сякаш не си спомня и това го вбеси още повече.

— От шест години чакам да ми простиш или да отвориш съзнанието си за възможността, че може би, само може би не съм ти изневерил и това, което си видяла, вероятно не е цялата картина. И че може би те обичам…

Тя отново вдигна очи.

— А ти обичаш ли ме?

— Преди — да. Обичах те.

Тоби бутна рязко документите.

— И знаеш ли? Тези цветя са увехнали, така е. Но искам да продължа живота си.

След тези думи той си тръгна. В стаите се възцари самоубийствена тишина.