Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 117

— Моля, говорете по-тихо — изсъска жената.

— Наистина трябва да говоря с Марго. Обещавам да не нарушавам с нищо режима и правилата за лечение. Тя трябва да знае нещо важно. Когато излезе оттук, мен няма да ме има. Искам да я видя за последен път.

Жената се огледа и забеляза погледите на колегите си, отправени към нея. Понечи да продължи към вратата, но внезапно се извърна и тръгна към мен. Спря на две крачки и започна да ме оглежда.

— Е, добре — въздъхна тя. — Имате десет минути. — Замълча и добави по-тихо: — Наложи се няколко пъти да упоим Марго, откакто е тук. Може да ви се стори малко унесена. Нормално е. Просто се старайте да не говорите прекалено силно или прекалено бързо.

Кимнах и последвах доктор Гейл по коридора към малка стая в дъното. Там спряхме и тя отвори вратата. На стола пред прозореца седеше някакъв човек.

— Марго — рече доктор Гейл, — братовчедка ти е тук. Боя се, че носи лоши новини.

— Моята… братовчедка? — промълви Марго. Тя премигна и насочи поглед към мен.

— Давам ви десет минути — кимна лекарката.

Щом вратата се затвори, се настаних на стола срещу Марго. Наведох се и понечих да взема ръката й в своята. Тя се дръпна и заби поглед в скута си. Преживяването да я видя от плът и кръв бе изумително. Усещането за собствената ми физика, предизвика сълзи в очите ми. Стори ми се толкова крехка, смазана от опиатите и отчаянието. Изпитах срам от това, че не я закрилях повече. Че не правех вече усилия да я запазя цяла.

Най-сетне ми позволи да уловя ръката й, но тя остана безжизнена като сух лист.

— Нужно ми е цялото ти внимание, Марго — твърдо започнах аз. Тя вдигна очи. Поех дълбоко въздух и продължих. — Искам да ти кажа нещо много важно и се надявам да ме слушаш внимателно.

Тя присви очи, главата й се полюшваше леко.

— Познавам ли ви?

— Горе-долу.

Марго се изкиска тихичко. Успях със силата на мисълта си да й напомня за първата й среща със Соня.

— Имате странен акцент. Откъде сте?

Усетих, че от време на време австралийският ми акцент, резултат от двете години, прекарани там, избива. Това бяха години, които Марго още не беше преживяла.

— От Сидни.

— В Австралия?

— Да.

Последва дълга пауза.

— Там има руу, нали?

— Руу ли?

Тя издърпа дланта си и приближи двете си ръце до лицето си, все едно са лапи.

— А, да! — сетих се аз. — Кенгуру?

— Там живеят кенгурута — кимна тя.

Внимателно обмислях какво да кажа. Хрумна ми да спомена, че аз съм тя, че идвам от бъдещето, но бързо се осъзнах. Не можех да очаквам тя да ми повярва. Никога на никого не съм вярвала приживе. Дори на собствения си съпруг. Най-малко на самата себе си.

Ето защо продължих в посоката, която бе типична за мен.

Разказах какво се случи с Тео в центъра за малолетни престъпници. Не спестих нищо. Толкова ярко описах събитията там, така се вживях, че се разплаках, докато Марго не откъсваше очи от гледката навън, кимаше, когато задавах въпрос, докосваше лицето си, щом говорех за мъката, преживяна от Тео, и какво се налагаше да направи тя, за да се оправят поне малко отношенията им.