Читать «Сетаганда» онлайн - страница 86

— Ъ… не мисля, че са точно залепени — каза Майлс. — Чакай, я по-добре…

Да се опиташ да спреш Иван да не спаси малкото коте от дървото беше все едно да го накараш да не се заглежда по хубави жени. Това беше някакъв вид рефлекс. Докато Майлс успее да мигне, той вече беше започнал да се опитва да освободи първата малка жертва, може би за да може да преследва разни пълзящи рози.

Но щом Иван откъсна шушулката, котето тихо изписка, потръпна и застина.

— Пис, пис… — колебливо каза Иван. От счупеното стъбло към китката му се застича обезпокоителна червена струйка.

Майлс разтвори шушулката около котешкото… трупче, както се страхуваше. Задната половина на създанието не съществуваше. Голите розови крачета се съединяваха и изчезваха в стеблото.

— Май… май още не е узряло, Иване.

— Това е ужасно! — Иван си пое въздух. Беше възмутен, но гласът му звучеше тихо. В мълчаливо съгласие двамата се отдалечиха колкото се може по-бързо от котешкото дърво. Иван се оглеждаше обезумяло за подходящо място, където да изхвърли малкото трупче и така да се дистанцира от греха и вандализма си. — Истинска гротеска!

— О, не съм сигурен — каза Майлс. — Като се замислиш, не е по-гротескно от оригиналния метод. Искам да кажа, виждал ли си някога как ражда котка?

Завеждащият протокола наблюдаваше смаяния Иван със смесено чувство на раздразнение и симпатия. Майлс си помисли, че ако беше познавал Иван от по-отдавна, сигурно пропорцията между двете чувства щеше да бъде чувствително променена в полза на първото, но Ворийди каза само:

— Милорд… искате ли да ви отърва от това нещо… по възможно най-дискретния начин?

— Ъъ, да, ако обичате — с облекчение каза Иван. — Ако нямате нищо против… — Той бързо подаде неподвижната шушулка на завеждащия протокола, който я уви в носната си кърпа и я скри в джоба си.

— Стойте тук. Веднага се връщам — каза той и отиде да се отърве от доказателството.

— Страхотно — изръмжа Майлс. — Би ли могъл да сложиш ръцете си в джобовете след подобно нещо?

Иван започна да чисти лепкавата течност от ръката си с носната си кърпа, после плю в дланта си и продължи да търка. „Разкарай се, разкарай се, да те вземат мътните…“

— Стига си нареждал като майка ми. Вината не беше моя… Нещата се оказаха малко по-сложни, отколкото очаквах. — Иван напъха носната кърпа в джоба си и намръщено се огледа. — Хич не е смешно. Искам да се върна в посолството.

— Трябва да изтърпиш поне докато настъпи моята среща.

— Кога ще стане това?

— Подозирам, че скоро.

Придвижиха се до съседния балкон, от който се виждаше друга част от изложбата.

— По дяволите — каза Иван.

— Какво стана? — попита Майлс и се загледа в посоката, където гледаше Иван. Дори се повдигна на пръсти, но не можа да забележи нещо, което би предизвикало подобна негативна реакция у братовчед му.

— Нашето добро приятелче Йенаро е тук. Две нива по-надолу. Говори с някакви жени.

— Това… може да е съвпадение. Тук е претъпкано с гем-лордове, като се има предвид и раздаването на наградите следобед. Победителките ще спечелят уважение към клана си, така че те естествено също ще искат да намажат. А освен това всички тези артистични изяви не могат да не го заинтересуват.