Читать «Сетаганда» онлайн - страница 85

Сините рози и черните орхидеи бяха нещо толкова рутинно, че служеха само за да ограничат истинските експонати. Покрай тях мина младо момиче с родителите си, което водеше за позлатена каишка висок около половин метър еднорог. Това дори не беше част от изложбата… може би продукт на серийно производство, помисли си Майлс. За разлика от Селскостопанския панаир в Хасадар, тук явно не обръщаха внимание на практичното. Всъщност изложените неща можеше дори да се смятат за дефектни. Състезанието беше в областта на изкуството. Животът беше само посредник, изходен материал за постигането на търсените ефекти.

Спряха се до един парапет, от който можеха да наблюдават част от градината. Нещо зелено в краката му привлече погледа на Майлс. По крака на Иван се извиваха лъскави листа и стебла. Червените цветове се отваряха и затваряха, като разнасяха аромата на нежен парфюм, въпреки че за нещастие общото впечатление беше за отваряща се уста. Майлс гледаше втрещено цяла минута, преди да успее да проговори.

— Иване… Не се движи. Само погледни левия си крак.

В същото време по другия крак на Иван се появи още едно стъбло и запълзя нагоре. Иван погледна надолу, наведе се и изруга.

— Какво е това, по дяволите? Разкарайте го от мен!

— Едва ли е отровно — несигурно се обади завеждащият протокола, — но по-добре стойте, без да мърдате.

— Мисля… че това е движеща се роза. Красива е, нали? — усмихна се Майлс и се наведе, като внимателно оглеждаше за бодли. Може да бяха скрити. Полковник Ворийди понечи да го спре, но преди някой от тях да събере сили и нерви да пожертва кожа и плът, се появи закръглена гем-дама с голяма кошница.

— Ето къде си, непослушно цветенце! — извика тя, после се обърна към Иван. — Извинете, сър. Страхувам се, че прекалих с азотния тор тази сутрин…

Хвана розата, която сякаш без желание се откъсна от ботуша на Иван, и безцеремонно я хвърли в кошницата, където мърдаха още няколко, розови, бели и жълти. Жената забърза по алеята, като се оглеждаше под пейките и ъглите.

— Май онова нещо те беше харесало — обърна се Майлс към Иван. — Феромони?

— Я си затваряй устата — промърмори Иван. — Или ти ще бъдеш натикан в азотен тор, а после ще те… мили Боже, това пък какво е?

Зад ъгъла се откриваше малко открито пространство, заето от изящно дърво. Клоните му бяха обсипани с листа във формата на сърце, които наполовина скриваха странни плодове. Плодовете мяукаха. Майлс и Иван пристъпиха по-близо.

— Е… това вече е съвсем невъзможно — възмутено произнесе Иван.

В шушулката на всеки плод имаше малко котенце с дълга пухкава бяла козина, фини уши и мустаци и сини очи. Иван хвана един от плодовете в ръка и го приближи да лицето си, за да го разгледа по-добре. Внимателно се опита да погали с пръст малкото създание. То игриво се опита да хване пръста му с нежните си лапички.

— Котета като това трябва да тичат на воля навън, а не да висят залепени за разни проклети дървета в полза на някоя гем кучка — разгорещи се Иван. После бързо хвърли поглед наоколо. Бяха сами.