Читать «Сетаганда» онлайн - страница 52

— Да, ако обичате — разсеяно отговори Майлс. Взе чашата от ръката на Йенаро и отпи без никакво колебание. Побиха го тръпки при мисълта за Иван в компанията на двете красиви гем-дами. Въпреки че след срещата му с красотата на една истинска хоут в момента всички гем-дами в залата му се струваха като провинциалистки. Надяваше се, че ефектът ще отмине с течение на времето. Ужасяваше се от самата мисъл за следващата среща със собственото си отражение в огледалото. Какво ли беше видяла хоут Райън Дегтиар, докато го гледаше? Човекоподобен гном в черни дрехи, тресящ се в тикове и бърборещ почти неразбираемо? Издърпа един стол и тежко седна в него, без да откъсва поглед от стълбата. „Иване, побързай!“

Йенаро подхвана неангажиращ разговор за историческото развитие на архитектурните пропорции, за изкуството и чувствата и за благоуханията, популярни на Бараяр, но Майлс можеше да се закълне, че вниманието на домакина му е също толкова погълнато от стълбата, колкото и неговото. Майлс довърши питието си почти в мига, в който Иван се появи в сенките горе.

Изглеждаше замаян. Ръката му се плъзгаше по зелената му униформа, която си бе напълно изрядна. Или повторно доведена до такъв вид. Беше сам. Спусна се, като се подпираше с една ръка на парапета, който се носеше във въздуха без видими подпори. С усилие си наложи да се усмихне преди да влезе в осветената стая. Озърташе се. Забеляза Майлс и се насочи право към него.

— Лорд Ворпатрил — каза Йенаро. — Направихте дълга обиколка. Успяхте ли да видите всичко?

— Всичко — озъби се Иван. — Дори светлината.

Усмивката на Йенаро не изчезна, но очите му сякаш бяха пълни с въпроси.

— Много се… радвам. — Един от гостите го извика и той побърза да се отдалечи.

Иван се наведе към Майлс и изсъска в ухото му:

— Да се разкарваме веднага. Май ме отровиха.

Майлс го погледна стреснато.

— Да извикам ли леколета?

— Не. Ще се върнем в посолството със земехода.

— Но…

— Не, по дяволите! — изсъска Иван. — Да се измъкваме колкото се може по-тихо. Преди онова самодоволно копеле да се е качило горе. — Той кимна към Йенаро, който се отправяше към стълбата.

— Не мисля, че е особено остроумно.

— О, всичко беше достатъчно остроумно — изръмжа Иван.

— Да не си убил някого там горе?

— Не. Но си помислих, че те никога… Ще ти разкажа в колата.

— Най-добре.

Тръгнаха. Наложи се да минат покрай Йенаро, който се лепна за тях като добър домакин и ги изпрати до вратата с обичайните вежливи думи. Отговорът на Иван беше като залп смъртоносни стрели.

Щом капакът се затвори над главите им, Майлс изкомандва:

— Казвай!

— Погодиха ми номер — отговори Иван. Още беше кипнал.

„Това да не би да те учудва, братовчеде?“

— Лейди Арван и лейди Бенело ли?

— Те бяха номерът. Зад всичко стоеше Йенаро, сигурен съм. Абсолютно си прав, че проклетият фонтан е бил капан, Майлс, сега вече разбирам. Смъртоносна красота.

— Какво се случи?

— Нали си чувал всички слухове за сетаганданските афродизиаци?

— Да…

— Е, по някое време тази вечер онзи кучи син Йенаро ми е пробутал анти-афродизиак.