Читать «Сетаганда» онлайн - страница 29

Докато опитваха от поне двадесетте поднесени им деликатеса, сетаганданците успяха да се окопитят. Очевидно майордомът беше от хората, които са истински майстори в отстъплението. Успя да подреди нещата така, че всеки застана на точното си място според ранга и положението си, макар че обиколиха ротондата в обратна посока. Сигурно майордомът щеше по-късно да пререже собственото си гърло, но на подходящо място и с подходяща церемония, а не по този ужасяващ и непристоен начин.

Майлс положи кленовата кутия върху малахитовия под при втората извивка на растящата спирала от дарове, на около метър от мястото, където ба Лура беше сложил край на живота си. По пода нямаше нито едно петънце. Дали сетаганданската служба за сигурност беше успяла да проучи мястото преди почистването? Или някой е разчитал на бъркотията и е заличил следите си? „По дяволите, как бих искал да се заема с това още сега!“

Белите коли очакваха посланиците от другата страна на Източния павилион, за да ги откарат обратно към вратите на Небесна градина. Цялата церемония продължи само около час по-дълго от предвиденото, но представата за време на Майлс беше напълно объркана. Сякаш беше прекарал под купола цели сто години, докато навън беше отминала само една сутрин. Той болезнено примижа срещу яркото обедно слънце, докато пилотът докара леколета до мястото за излитане. Отпусна се на седалката с невероятно чувство на облекчение.

„Май като се приберем ще се наложи да разрежа тези проклети ботуши.“

ГЛАВА 4

— Дърпай — каза Майлс и стисна зъби.

Иван послушно хвана ботуша му за глезена и тока, опря коляно на дивана, на който лежеше Майлс, и рязко дръпна.

— Оу!

— Заболя ли те? — Иван спря.

— Да. Продължавай, по дяволите.

— Май е по-добре отново да слезеш в лечебницата — изсумтя Иван.

— После. Не искам онези касапи да разрежат най-добрите ми ботуши. Дърпай.

Най-после ботушът беше събут. Иван го задържа за момент в ръце и бавно се усмихна.

— Знаеш ли, май няма да се справиш с другия без помощта ми — отбеляза той.

— И?

— Ами… дай.

— Какво да ти дам?

— Като познавам обичайното ти чувство за хумор, бих си помислил, че си бил толкова развеселен от гледката на още едно мъртво тяло до ковчега, колкото и Воробьов, но когато се върна, изглеждаше така, сякаш си видял призрака на дядо си.

— Онзи ба беше прерязал гърлото си. Гледката беше отвратителна.

— Май си виждал и по-отвратителни.

„О, със сигурност.“ — Майлс погледна все още обутия си крак, който пулсираше, и си представи как куца из коридорите на посолството в търсене на някой прислужник, който не проявява излишно любопитство. Не.

— По-отвратителни — да, но не и толкова странни — въздъхна той. — И ти щеше да реагираш така. Срещнахме същия ба вчера, ти и аз. Ти се поупражнява в борба с него в совалката.

Иван погледна към чекмеджето на комуникационния пулт и изруга.

— Така значи. Трябва да кажем на Воробьов.

— Стига да е бил същият ба — побърза да добави Майлс. — Доколкото знам, сетаганданците клонират слугите си серийно, така че нищо не пречи да са били двойници или нещо подобно.