Читать «Сетаганда» онлайн - страница 30

— Мислиш ли? — поколеба се Иван.

— Не съм сигурен, но зная как да разбера. Просто ми дай още една възможност преди да се раздрънкаш, става ли? Помолих Миа Маз от вървейнското посолство да се отбие тук. Ако изчакаш… ще ти позволя да останеш.

Иван се замисли над подкупа.

— Ботуша! — настоя Майлс.

Иван мълчаливо му помогна. Кракът най-сетне беше свободен.

— Добре — обади се най-после Иван. — Но след това ще докладваме на ИмпСи.

— Иване, аз съм от ИмпСи — озъби се Майлс. — Прекарах три години в обучение, спомняш ли си? Моля те, направи ми услуга да проумееш, че може би съм наясно какво правя, а? — „По дяволите, как ми се иска наистина да знаех какво правя.“ Знаеше, че се ръководи от интуицията си и свързва почти неуловими следи, а това не можеше да оправдае действията му в очите на другите. „Как можеш да знаеш нещо, което не знаеш?“ — Дай ми шанс.

Без да дава никакви обещания, Иван се прибра в стаята си, за да се преоблече. Освободен от ботушите, Майлс успя да се довлече до банята, където взе още болкоуспокоителни и навлече широката си всекидневна униформа. Ако се съдеше по вътрешния правилник, собствената му стая беше единственото място в посолството, където можеше да носи неофициални дрехи.

Иван се върна след малко, облякъл зелената си униформа, но преди да успее да отвори уста и да започне да задава въпроси, на които Майлс не можеше да отговори, от комуникационния център се чу сигнал. Беше служителят от залата долу.

— Миа Маз е дошла да се срещне с вас, лорд Воркосиган — доложи той. — Казва, че имате уговорка.

— Точно така. Ъъ… бихте ли я довели тук, моля?

Дали стаята му беше под наблюдение? Надали. Ако от ИмпСи го подслушваха, досега вече щяха да са го подложили на разпит — или Воробьов, или някой друг. Сигурно бяха уважили правото му на уединение в личната му стая, макар че това надали се отнасяше за комуникационния пулт. А всяко публично място беше сто на сто пълно с подслушвателни устройства.

След няколко мига служителят доведе Миа Маз. Майлс и Иван побързаха да я настанят. Тя също беше успяла да се преоблече и сега носеше прилепнал по тялото костюм и достигаща до коленете връхна дреха, подходяща за сезона. Въпреки че прехвърляше четиридесетте, дрехите й отиваха. Майлс отпрати служителя, като му поръча да донесе чай и, по настояване на Иван, вино.

Майлс се настани на другия край на канапето и се усмихна с надежда на жената. Иван беше принуден да заеме близкия стол.

— Милейди Маз. Благодаря, че дойдохте.

— Наричайте ме просто Маз — усмихна се в отговор тя. — Ние, вървейнците, не използваме подобни титли. Страхувам се, че не сме в състояние да ги приемаме сериозно.

— Сигурно много добре можете да запазвате самообладание, иначе едва ли бихте могли да се справяте толкова добре тук.

— Да, милорд. — Трапчинката се появи отново.

Ами да, Вървейн беше една от така наречените демокрации. Е, не чак толкова крайни като бетанците, но с определен уклон в тази насока.