Читать «Сетаганда» онлайн - страница 24

Майлс успя да се справи със закопчалката и да отвори кутията, без да я изпусне. Вътре, положен върху черно кадифе, лежеше стар меч.

— Този подарък е избран от личната колекция на моя император Грегор Ворбара в знак на почит към императрицата. Това е мечът, носен от предшественика му Дорка Ворбара Справедливия по време на Първата сетаганданска война. — Беше един от няколкото, но Майлс реши да не навлиза в подробности. — Безценен и незаменим артефакт с историческа важност. Ето и сертификата за произход.

— О — вдигна вежди майордомът и пое пакета, запечатан с личния печат на император Грегор с видимо уважение. — Моля, предайте благодарностите на моя император към вашия. — Той направи лек поклон и се отдалечи.

— Това беше добре — със задоволство се обади Воробьов.

— Направо ми скъса сърцето — изръмжа Майлс и подаде кутията на Иван. Нека малко той я поноси.

Все още нищо не се случваше — май имаше организационни неуредици. В търсене на някаква топла напитка Майлс се отдалечи от Иван и Воробьов. Тъкмо се беше спрял на нещо, когато някъде отдолу се чу тих глас.

— Лорд Воркосиган?

Той се обърна и дъхът му секна. Някаква много ниска и приличаща на хермафродит… жена?… стоеше до него, облечена в сиво-белите одежди на дворцовата прислуга. Главата и лицето й бяха напълно лишени от растителност. Нямаше дори вежди.

— Да… госпожо?

— Ба — каза тя, сякаш вежливо го поправяше. — Една лейди желае да говори с вас. Бихте ли ме последвали, моля?

— Ами… разбира се. — Тя се обърна безшумно и той я последва, леко разтревожен. Лейди? Ако имаше късмет, сигурно щеше да се окаже Миа Маз, която трябваше да е някъде сред тълпата. Вече намисляше въпросите си. „Без вежди? Очаквах контакт, но… тук?“

Излязоха от залата. Воробьов и Иван не го забелязаха и това още повече напрегна нервите му. Последва прислужницата през няколко коридора и през малка открита градина, покрита с мъх и нежни цветя, по които блестеше роса. Шумовете от залата все още се чуваха през влажния въздух. После влязоха в малка постройка, гледаща към градината. Подът беше от тъмно дърво. Шумът от ботушите му звучеше необичайно и неравномерно. В отдалечения край на павилиона, на пет сантиметра над полирания под, се рееше блестяща сфера.

— Оставете ни — разнесе се глас отвътре. Прислужницата се поклони и изчезна, свела поглед надолу. Гласът зад силовото поле звучеше ниско и глухо.

Последва мълчание. Може би тя никога досега не беше виждала физически несъвършен човек. Майлс се поклони и зачака, като се опитваше да изглежда спокоен и да прикрие изгарящото го любопитство.

— Е, лорд Воркосиган — обади се най-сетне гласът. — Ето ме и мен.

— Ъ… да — Майлс се поколеба. — А мога ли да запитам, милейди, кой стои зад този наистина красив сапунен мехур?

Последва нова пауза.

— Аз съм хоут Райън Дегтиар, служителка на Небесната господарка и началник на Звездните ясли.

Поредната завързана титла, която не му говореше нищо. Знаеше имената на всички гем-лордове от сетаганданския Генерален щаб, на всички сатрап-губернатори и техните офицери, но тази жена му беше непозната. Но Небесна господарка беше церемониалното обръщение към императрица хоут Лизбет Дегтиар, а това име му беше известно…