Читать «Сетаганда» онлайн - страница 23

Да, онова там бяха марилаканците, водени от среброкосия Берно. Онези облечени в зелено хора сигурно бяха от Джаксън, делегацията от Аслънд — начело с държавния им глава — охраната се състоеше само от двама невъоръжени, и бетанската посланичка, облечена в пурпурно и черно. Всички те отиваха да отдадат почит на мъртвата, която приживе никога не би се срещнала лице в лице с тях. Всичко изглеждаше направо сюрреалистично. Майлс имаше чувството, че е попаднал във вълшебна страна и че когато следобед всичко приключи, отвън сигурно ще е изминало цяло столетие. Галактиците трябваше да спрат пред входа, за да сторят път на свитата на някой от сатрап-губернато-рите. Той имаше охрана от дузина гем-лордове, всички с изрисувани в оранжево, зелено и бяло лица.

Украсата вътре беше изненадващо проста и уредена с вкус. Живите цветя, различните растения и фонтаните сякаш бяха продължение на градината отвън. Коридорите бяха тихи, ехото не се отразяваше в стените и тавана и въпреки това всеки глас се чуваше абсолютно ясно. Около гостите се въртяха дворцови слуги, които предлагаха храна и напитки.

В отдалечения край на помещението се появиха две перленобели сфери. Майлс примигна. Това бе първата му среща с хоут-дамите.

Извън личните си помещения всички хоут-дами се криеха зад персонално силово поле, обикновено генерирано, както обясниха на Майлс, от носещо се над земята кресло. Полетата можеха да бъдат в най-различни цветове в зависимост от настроението и желанието на притежателките им, но днес поради случая всички щяха да са бели. Отвътре хоут-дамите можеха да виждат всичко, но самите те оставаха невидими. Никой не можеше да ги достигне или да пробие преградата със зашеметител, плазма, невроразрушител или метателни оръжия или експлозив. Наистина, силовите полета не позволяваха да се стреля и отвътре навън, но това едва ли влизаше в намеренията на хоут-дамите. Преградата сигурно можеше да се разруши наполовина от гравитационна имплозия, предположи Майлс, но енергийните генератори за лещите тежаха стотици килограми и това ги правеше изключително полеви оръжия.

Вътре в своите мехури хоут-дамите можеха да носят каквото си поискат. Дали мамеха? Дали се рееха наоколо в стари дрехи и чехли, когато се предполагаше, че трябва да са добре облечени? Дали се явяваха голи на банкети? Кой знае?

Висок възстар мъж, облечен в строга бяла роба, каквато носеха само хоут– и гем-лордовете, се приближи до бараярската делегация. Имаше строги черти. Кожата му, покрита с фини бръчки, беше почти прозрачна. Явно това беше сетаганданският еквивалент на имперския майордом, макар че със сигурност носеше доста по-благозвучна титла. След като прие акредитивните писма от Воробьов, той им даде точни указания за техните места и за протичането на програмата. По поведението му личеше, че смята чужденците за безнадеждни простаци, но че ако им се дадат инструкции с достатъчно твърд тон и с прости думи, има някакъв шанс церемонията да мине без гафове.

— Това вашият дар ли е, лорд Воркосиган? — Мъжът погледна полираната кутия.