Читать «Малки богове» онлайн - страница 28

— Много е послушен — рече той. — А и… ами, паметта му.

— Какво паметта му?

— Толкова е голяма — отвърна Намрод.

— Има добра памет?

— Добра не е точната дума. Тя е съвършена. Той знае наизуст целия Септ…

— Хммм? — рече Ворбис.

Намрод улови погледа на дякона.

— Толкова съвършена, ами, колкото може да бъде нещо в този толкова несъвършен свят — промърмори той.

— Предан и начетен младеж — каза Ворбис.

— Ъ — започна Намрод, — не. Той не може да чете. Нито да пише.

— А! Мързеливо момче.

Дяконът не беше човек, който познава сивите тонове. Устата на Намрод се отваряше и затваряше безмълвно, докато той търсеше подходящите думи.

— Не — каза той. — Той се опитва. Сигурни сме, че се опитва. Той просто изглежда не може да направи… не може да проумее връзката между звуците и буквите.

— Били ли сте го за това, поне?

— Изглежда няма почти никакъв ефект, дяконе.

— Как тогава е станал такъв способен ученик?

— Слуша — отвърна Намрод.

Никой не слушаше така, както Брута, помисли си той. Това правеше обучението му много трудно. Беше като… беше като да си в много голяма пещера. Всичките ти думи просто изчезваха в ненаситните дълбини на Брутовата глава. Абсолютната концентрирана абсорбция можеше да доведе невнимателните възпитатели до заекваща тишина, тъй като всяка дума, която отронваха, попиваше в Брутовите уши.

— Той слуша всичко — каза Намрод. — И гледа всичко. Попива всичко.

Ворбис се вгледа в Брута.

— И никога не съм го чул да каже нелюбезна дума — каза Намрод. — Другите послушници му се подиграват понякога. Викат му Големия Ням Вол. Знаете това, нали?

Погледът на Ворбис погълна големите като свински бутове ръце и краката като дървесни дънери на Брута.

Явно се замисли сериозно.

— Не може да чете и пише — каза Ворбис. — Но е изключително предан, казваш?

— Верен и предан — каза Намрод.

— И има добра памет — промърмори Ворбис.

— Нещо повече — каза Намрод. — Тя въобще не прилича на памет.

Ворбис явно стигна до решение.

— Изпрати го при мен, когато дойде на себе си — каза той.

Намрод изглежда се паникьоса.

— Само искам да поговоря с него — каза Ворбис. — Може да ми потрябва.

— Да, господарю?

— Защото, предполагам, Великият Бог Ом върви по загадъчни пътища.

Високо горе. Никакъв звук, освен съскането на вятъра в перата.

Орелът се движеше по вятъра и гледаше към сградите-играчки на Цитаделата долу.

Беше я пуснал някъде, а сега не можеше да я намери. Някъде там долу, в онова малко зелено петно.

Пчелите жужаха в бобените цветове. А слънцето печеше върху обърнатата черупка на Ом.

Съществува и ад за костенурките.

Сега той беше твърде изморен, за да размахва крака. Това е единственото, което можеш да направиш, да си размахваш краката. И да си протягаш главата, колкото можеш по-навън, и да я въртиш насам-натам с надеждата, че сам ще можеш да се вдигнеш и преобърнеш.

Умираш, ако никой не вярва в теб и това беше нещото, за което обикновено се притеснява един малък бог. Но умираш и ако умреш.

В частта от съзнанието си, която не беше заета с мисли за горещината, той усещаше ужаса и объркването на Брута. Не биваше да причинява това на момчето. Естествено, че не го е гледал. Кой бог го правеше? Кого го беше грижа какво правят хората? Вярата беше важна. Просто беше извадил спомена от съзнанието на момчето, за да го впечатли, като фокусник, който вади яйце от нечие ухо.