Читать «Малки богове» онлайн - страница 157

А какво означаваха те сега? Не означаваха нищо. Нищо не означаваше нищо, ако Ворбис беше Пророк. Нищо не означаваше нищо, ако Ценобиархът беше човек, който не е чул нищо във вътрешните пространства на собствената си глава, освен собствените си мисли.

Той съзнаваше, че жестът на Ворбис не само е спрял стражите, макар че те го заобиколиха като жив плет. Той също така беше изпълнил храма с тишина. В която Ворбис заговори.

— А, Брута мой. Напразно те търсихме. А сега дори и ти си тук…

Брута спря на няколко стъпки разстояние. Мигът на… каквото и да беше… това, което го беше накарало да прекрачи вратите, беше изчезнал.

Сега всичко, което беше останало, беше Ворбис.

Който се усмихваше.

Онази част от него, която все още можеща мисли, мислеше: нищо не можеш да кажеш. Никой няма да те слуша. Никой няма да го интересува. Няма никакво значение какво ти казваш на хората за Ефеб, за Брат Мърдък и за пустинята. То няма да бъде фундаментално вярно.

Фундаментално вярно. Ето това е светът, с Ворбис в него.

Ворбис каза:

— Нещо не е наред ли? Искаш да кажеш нещо ли?

Черните като катран очи изпълниха света като две черни ями.

Съзнанието на Брута се предаде и тялото му взе надмощие. То накара ръката му да замахне и я вдигна, без да забелязва мигновеното втурване напред на стражите.

Той видя как Ворбис обърна страна и се усмихна.

Брута спря и свали ръка.

Той каза:

— Не, няма да го направя.

И тогава, за пръв и последен път, той видя Ворбис наистина разярен. И по-рано беше имало случаи, когато дяконът е бил ядосан, но то беше нещо, ръководено от мозъка, което се включваше и изключваше според нуждите. Това беше нещо друго, нето неконтролируемо. И то пробягна по лицето му само за един миг.

Когато ръцете на стражите се сключиха около него, Ворбис пристъпи напред и го потупа по рамото. Той погледна Брута в очите за един миг и после каза меко:

— Пребийте го от бой, а после го изгорете.

Някакъв Йам заговори, но после спря, щом видя изражението на Ворбис.

— Направете го веднага.

Свят на тишина. Никакъв шум тук горе, освен свистенето на вятъра през перата.

Тук горе светът е кръгъл, ограден от ивица море. Гледната точка е от хоризонт до хоризонт, слънцето е по-близо.

И въпреки това, гледаш надолу, гледаш за фигури…

… долу в стопанството на края на пустошта…

… на малък хълм…

… миниатюрен подвижен купол, смешно издигнат…

Никакъв звук освен свистенето на вятъра през перата, докато орелът прибира крилата си и се спуска като стрела, а светът се върти около малката движеща се фигурка, която е обект на цялото внимание на орела.

По-близо и…

… нокти долу…

… хващане…

… и вдигане…

Брута отвори очи.

Гърбът му просто агонизираше. Много отдавна беше свикнал да изключва болката.

Но той беше проснат върху някаква плоскост, а ръцете и краката му бяха приковани за нещо, което не можеше да види. Небето горе. Извисяващата се фасада на храма от едната страна.