Читать «Малки богове» онлайн - страница 11

— Няма защо да проклинаш — рече Брута.

Костенурката заподскача яростно нагоре-надолу.

— Това не беше проклятие! Това беше заповед! Аз съм Великият Бог Ом!

Брута премигна.

После каза:

— Не, не си. Виждал съм Великия Бог Ом — той размаха ръка, описвайки формата на светите рога, много добросъвестно при това, — а той не е във формата на костенурка. Явява се като орел, или лъв, или пък мощен бик. Има статуя в Големия Храм. Висока е седем лакътя. Има си бронз по нея и каквото трябва там. Тъпче неверниците. Не можеш да тъпчеш неверниците като си костенурка. Искам да кажа, единственото, което можеш да направиш, е да ги погледнеш многозначително. Има рогове от истинско злато. Там, където живеех по-рано, имаше статуя, висока един лакът, беше в съседното село, и тя също беше на бик. Ето защо знам, че ти не си Великият Бог — направи знака на светите рога — Ом.

Костенурката притихна.

— Колко говорещи костенурки си срещал? — попита тя саркастично.

— Не знам — отговори Брута.

— Какво искаш да кажеш с това „не знам“?

— Ами, те може всички да говорят — внимателно започна Брута, демонстрирайки точно тази индивидуална логика, която му беше докарала Допълнителните Пъпеши. — Те просто може да не казват нищо, когато аз съм там.

— Аз съм Великият Бог Ом — каза костенурката, със заплашителен и неизбежно нисък глас, — и много скоро ти ще бъдеш много нещастен свещеник. Иди го доведи.

— Послушник — каза Брута.

— Какво?

— Послушник, не свещеник. Мен няма да ме направят …

— Доведи го!

— Но аз мисля, че Ценобиархът никога не идва в зеленчуковата градина — каза Брута. — Съмнявам се, че той даже знае какво е пъпеш.

— Това не ме интересува — каза костенурката. — Доведи го сега или земята ще се разтрепери, луната ще стане като кръв, малария и циреи ще нападнат човечеството и злини разни ще настъпят. Наистина го мисля — добави тя.

— Ще видя какво мога да направя — рече Брута, като заотстъпва назад.

— При това съм много сдържан, като се вземат предвид обстоятелствата! — изкрещя костенурката след него. — Не пееш лошо, да ти кажа! — добави тя, като размисли. — Чувала съм и по-лошо! — докато мърлявото расо на Брута изчезна през портата. — Напомня ми за времето, когато вилнееше чумата в Псевдополис — тихо рече тя, докато стъпките отмираха. — Какви стонове и скърцане на зъби имаше тогава, приказка. — Тя въздъхна. — Славни дни! Славни дни!

Мнозина чувстват, че са призвани за монашеството, но това, което наистина чуват, е един вътрешен глас, който им казва:

— Това е работа на закрито без физическо натоварване. Нали не искаш да си орач като баща си?

Докато Брута не просто вярваше. Той наистина Вярваше. Такова нещо обикновено е смущаващо, когато се случи в богобоязливо семейство, но всичко, което имаше Брута, беше неговата баба, а тя също Вярваше. Тя вярваше така, както желязото вярва в метала. Беше от онзи тип жени, от които се ужасява всеки поп в паството; от онези, които знаят всички псалми, всички служби. В Омнианската църква жените се допускаха в храма само от немай-къде и трябваше да пазят абсолютно мълчание, добре прикрити в собственото им отделение зад амвона, за да не би зърването на половината от човешкия род да накара мъжките членове на паството да чуят гласове, не по-различни от онези, които тормозеха Брат Намрод през всеки един час от денонощието. Проблемът беше, че бабата на Брута притежаваше такава индивидуалност, която може да се проектира през лист оловна ламарина, и дълбока набожност със силата на диамантен свредел.