Читать «Малки богове» онлайн - страница 9

— Разбирам — каза Ворбис. Изправи се и кимна към инквизитора.

— От колко време е тук долу?

— От два дни, господарю.

— И можете да го задържите жив още…?

— Може би още два дни, господарю.

— Направете го, направете го. В крайна сметка — рече Ворбис, — наше задължение е да задържим живота колкото се може по-дълго. Не е ли така.

Инквизиторът му отвърна с нервната усмивка на някой, който е в присъствието на началника си, само една единствена дума на когото може да го прикове към пейката.

— Ъ… да, господарю.

— Ерес и лъжи навсякъде — въздъхна Ворбис. — А сега ще трябва да си търся друг секретар. Толкова е неприятно.

След двайсет минути Брута се успокои. Гласовете, тръбящи сетивно зло, сякаш бяха изчезнали.

Той продължи да се занимава с пъпешите си. Чувстваше, че тях може да разбира. Пъпешите изглеждаха далеч по-разбираеми от повечето неща.

— Ей, ти!

Брута се изправи.

— Не те чувам, гаден дух такъв! — рече той.

— О, чуваш ме и още как, момче. Така, сега това, което искам да направиш, е…

— Запушил съм си ушите!

— Отива ти. Отива ти. Така приличаш на ваза. Сега…

— Аз си тананикам! Тананикам си!

Брат Прептил, учителят по музика, бе описал гласа на Брута, сравнявайки го с гласа на разочарован лешояд, който пристига твърде късно при трупа на магарето. Хоровото пеене беше задължително за послушниците, но след много молби от страна на Брат Прептил, Брута бе получил специално разрешение да бъде освободен. Видът на голямото му, кръгло лице, изкривено от усилието да угоди, беше много лош, но това, което беше още по-лошо, бе да чуе човек гласа му, определено мощен и изпълнен с преднамерено убеждение, и който се мяташе напред-назад по тона, без нито веднъж да го уцели както трябва.

В замяна на това беше получил Допълнително Пъпеши.

Горе, в молитвените кули ято гарги отлетя бързешком.

След пълното изпълнение на „Той Тъпче Нечестивците с Копита от Нажежено Желязо“, Брута отпуши уши и се осмели да се заслуша.

Ако не се брои далечният протест на гаргите, наоколо цареше тишина.

Проработи. Довери се на Бога, казваха. И той винаги го беше правил. Докъдето се простираше назад паметта му.

Той си взе мотиката и се упъти облекчено назад към пълзящите стъбла.

Острието на мотиката тъкмо щеше да се забие в земята, когато Брута видя костенурката.

Беше малка, в основни линии жълта и покрита с прах. Черупката ѝ беше много лошо нащърбена. Имаше едно малко мънистено око — другото се бе изгубило в някоя от хилядите опасности, съпътстващи всяко бавно движещо се същество, което живее на един инч от земята.

Той се огледа. Градините бяха изцяло вътре на територията на храма, оградени от високи стени.

— Как влезе тук, малко животинче? — попита той. — Да не би да си прелетяло?

Костенурката се облещи срещу него с единственото си око. Брута изпита известна носталгия по дома. По пясъчните хълмове на родното му място имаше костенурки в изобилие.

— Бих могъл да ти дам малко маруля — рече Брута. — Но, струва ми се, че на костенурките не е разрешено да влизат в градините. Ти не си ли вредител?