Читать «Преродения дракон» онлайн - страница 67

Отметнала дебелото си вълнено наметало, Егвийн се отпусна на седлото си и нетърпеливо заоправя полите на роклята си. Тъмните й очи се изпълниха с отвращение. Твърде дълго беше носила тази рокля, която сама бе разполовила за ездата и поръбила с игла, но единствената друга, с която разполагаше, бе твърде похабена. И със същия цвят — сивия цвят на Окаишените. Изборът й през всичките тези изминали седмици, от самото начало на пътуването им към Тар Валон, беше това — само сиво.

— Кълна се, никога повече няма да облека сиво, Бела — каза тя на рунтавата си кобила и я потупа по гривата. „Не че ще имам кой знае какъв избор, щом се върнем в Тар Валон“. В Кулата всички новачки носеха бяло.

— Пак ли си говориш сама? — попита Нинив и изравни пъстрия си скопец с Бела. Двете девойки бяха с един и същи ръст с еднакво облекло, но разликата в конете правеше бившата Премъдра на Емондово поле с една глава по-висока. Сега Нинив се намръщи и зарови пръсти в преметната през рамо дебела плитка на тъмната си коса — нещо, което правеше винаги, когато изпитваше загриженост или тревога, или понякога, когато се канеше да прояви прекалена упоритост дори за характер като нейния. Пръстенът с Великата змия на пръста й показваше, че е една от Посветените, все още не Айез Седай, но с една дълга крачка пред Егвийн. — По-добре гледай за Тар Валон.

Егвийн стисна езика си зад зъбите, за да не се сопне, че гледа тъкмо за Тар Валон. „Тя да не мисли, че съм се изправила на стремената, защото седлото ми е неудобно?“ Нинив, изглежда, твърде често забравяше, че вече не е Премъдрата на Емондово поле и че Егвийн вече не е дете. „Но тя носи пръстена, а аз — все още не, и за нея това означава, че нищо не се е променило!“

— Знаеш ли как се държи Моарейн с Лан? — попита тя вместо това с мило гласче, доставяйки си мигновено удоволствие от резкия жест, с който Нинив дръпна плитката си. Удоволствието обаче заглъхна бързо. Язвителните забележки не й бяха присъщи, а и знаеше, че чувствата на Нинив към Стражника са като кълбо прежда, след като някое котенце се е напъхало в кошницата с плетиво. Но Ла н съвсем не беше котенце, а Нинив все пак трябваше да направи нещо преди упоритото му, тъпо благородство да я подлуди дотам, че да го убие.

Бяха всичко на всичко шест души, всички облечени просто, за да не изпъкват в селцата и малките градчета, през които минаваха, но въпреки това може би една от най-странните групи пътници, минавали през Степта на Каралайн напоследък, четири жени и двама мъже, от които единият лежеше на носилка, завързана на два коня. Конете с носилката носеха и леки вързопи с продоволствие за дългите отсечки от едно село до друго, които се налагаше да преодоляват.

„Шестима — помисли си Егвийн, — а колко много тайни!“ Всички те споделяха не една. Тайни, които трябваше да пазят може би дори и в Бялата кула. „Колко по-прост беше животът у дома.“

— Нинив, смяташ ли, че Ранд е добре? А Перин? — добави тя припряно. Не можеше да си позволи повече да се прави, че един ден ще се омъжи за Ранд — сега това щеше да си е чиста преструвка. Никак не и харесваше това — все още не бе привикнала към него, — но го знаеше.