Читать «Преродения дракон» онлайн - страница 65

Порив на вятъра изплющя в разтворения прозорец. Треперейки само по риза и долни дрехи, той седна на пода и се облегна на леглото. „От това по-неудобно не може н да бъде.“ Горчивина изпълни мислите му, тревога и страх. И решителност. „Няма да се дам на това! Няма!“

Все още трепереше, когато сънят най-после дойде, не сън, а лека дрямка, изпълнена с бледото усещане за стаята около него и мисли за студа. Но лошите сънища, които сега го споходиха, бяха по-добри от сънищата на някои други.

Ранд седеше сгушен под дърветата и следеше яките рамене на големия черен пес, който се приближаваше към скривалището му. Хълбокът го болеше от раната, която Моарейн не бе успяла да Излекува съвсем, но той не й обръщаше внимание. Луната хвърляше съвсем малко светлина, колкото да може да различи очертанията на кучето, високо до кръста му, с дебел врат, с масивна глава и зъби, които сякаш блестяха в нощта като мокро сребро. То душеше из въздуха и подтичваше към него.

„По-насам — помисли си той. — Ела още по-насам. Този път няма да можеш да предупредиш господаря си. По-насам. Ето така.“ Сега кучето беше само на десет крачки от него от гърдите му се надигна ръмжене и то изведнъж се хвърли напред. Право към Ранд.

Силата го изпълни. Нещо изплющя в протегнатите му ръце. Не беше сигурен какво е. Палка от бяла светлина. Втечнен огън, за миг песът, озовал се в средата на това нещо, сякаш стана прозрачен и после изчезна.

Бялата светлина се стопи, оставяйки само образа, задържал се в погледа на Ранд. Той се отпусна на дънера на най-близкото дърво и грубата кора ожули лицето му. Разтърси го тих смях на облекчение. „Подейства. Светлината да ме спаси дано, този път подейства.“ Не действаше винаги. Тази нощ бе имало и други кучета.

Единствената сила пулсираше в него и коремът му се сгърчи от покварата на Тъмния върху сайдин. Капчици пот избиха по лицето му въпреки студения нощен вятър, кисело гадене изпълни устата му. Искаше просто да легне и да умре. Искаше Нинив да му даде някои от лековете си или Моарейн да го Изцери, или… Нещо, каквото и да е, само да спре гадното усещане, което го изпълваше.

Но сайдин го изпълваше и с живот. Живот, енергия и яснота, смесени с чувството за гадене и болка. Животът без сайдин беше като бледо копие на истинския. Всичко друго представляваше жалко подобие.

„Но ако продължавам да го задържам, могат да ме намерят. Да ме проследят, да ме открият. Трябва да стигна до Тийр, Там ще разбера. Ако аз съм Драконът, ще се свърши. А ако не съм… Ако всичко това се окаже лъжа, пак ще свърши. Ще свърши.“

Неохотно, с безкрайна мудност, той прекъсна връзката със сайдин, освободи се от прегръдката му, сякаш издъхваше. Нощта му се стори сива. Сенките изгубиха очертанията си и се сляха една с друга.

Някъде в далечината на запад зави куче, тръпнещ вик сред безмълвната нощ.

Ранд изправи глава. Присви очи в тази посока, сякаш можеше да види кучето, ако се опиташе по-настойчиво.

Друг пес отвърна на първия, после трети, още две псета се обадиха отнякъде, все на запад от него.