Читать «Преродения дракон» онлайн - страница 37

— Направих… каквото можах. Каквото можах. Трябва да внимаваш. Може да се разтвори отново, ако… — Гласът й заглъхна и тя залитна.

Ранд понечи да я прихване, но Лан го изпревари и я изправи, На лицето на Стражника се бе изписало изражение, толкова близко до нежността, колкото Перин можеше да допусне у него.

— Изтощена е — промълви Лан. — Погрижи се за всички, но няма кой да се погрижи за нея. Ще я заведа да си легне.

— Ранд е тук — промълви тихо Мин, но Лан поклати глава и каза:

— Не че не допускам, че би се опитал, овчарю. Но ти знаеш толкова малко, че по-скоро би могъл да я убиеш, отколкото да й помогнеш.

— Така е — отвърна Ранд горчиво. — Не може да се разчита на мен. Луз Терин Родоубиеца е убил всички близки около себе си. Може би и аз ще сторя същото преди да свърша.

— Стегни се, овчарю — отвърна му дрезгаво Лан — Целият свят е яхнал раменете ти. Не забравяй, че си човек, и направи това, което трябва.

Ранд погледна Стражника в очите и странно, цялата му горчивина сякаш изчезна.

— Ще се боря с всички сили — каза той. — Защото няма друг, а трябва да се стори, и дългът е мой. Ще се боря, но не съм длъжен да ми харесва това, в което се превърнах. — Затвори очите си, сякаш се канеше да заспи. — Ще се боря. Сънищата…

Лан го изгледа за миг и кимна. Вдигна глава и огледа Моарейн, Перин и Мин. — Заведете го до постелята му, а после гледайте и вие да поспите. Още дни ни чакат, а Светлината само знае какво ни предстои.

Глава 6

Ловът започва

Перин не очакваше да заспи, но изстиналото варено, с което се бе натъпкал — решимостта му по отношение па корените бе изтраяла само докато не подуши остатъците от вечерята — и умората го събориха в леглото, И да беше сънувал нещо, не помнеше. Събуди се, когато Лан го разтърси за раменете. Утрото, процеждащо се през отворената врата, превръщаше Стражника в сянка, окъпана в светлина.

— Ранд го няма — бе единственото, което каза Лан, преди да излезе тичешком, но то беше предостатъчно.

Перин се измъкна от постелята и бързо навлече дрехите си. Навън се мяркаха само шепа шиенарци — извличаха с конете си труповете на тролоците, но се движеха така, сякаш едва бяха станали от болничната постеля. На всяко тяло му трябваше време, за да си възвърне силата, изразходена от Лечителството.

Стомахът на Перин изръмжа, а носът му задуши вятъра с надеждата, че някой се е захванал да готви. В момента беше готов да яде корените с вкус на ряпа дори и сурови, ако се наложеше. Но долови само останалата във въздуха воня на заклан мърдраал, миризмите на мъртви тролоци и на хора, живи и мъртви, на коне и дървета. И на мъртви вълци.

Колибата на Моарейн, високо на отсрещния склон, изглежда, се беше превърнала в център на трескава дейност. Мин се шмугна вътре, а след няколко мига навън изхвърча Масема, последван от Юно. Едноокият се затича сред дърветата към отвесната скална стена зад колибата, докато другият шиенарец закуцука надолу по склона.

Перин се запъти към колибата. Докато прецапваше ручея, пресрещна Масема. Лицето на шиенареца беше изнурено, а очите му изглеждаха по-хлътнали от всякога. Внезапно той вдигна ръка и хвана Перин за ръкава.