Читать «Преродения дракон» онлайн - страница 28

Огромни колони от излъскан червен мрамор обграждаха нещо като площадка под куполест таван, на петдесет крачки, ако не и повече над главата му. Дори с още един мъж, едър колкото него, нямаше да могат да обхванат една от тези колони. Подът бе покрит големи плочи бледосив камък, здрав и въпреки това изтрит от безброй поколения стъпки.

И в самия център, под купола се намираше причината, поради която всички досегашни стъпки бяха отеквали в тази зала. Един меч, висящ с дръжката надолу във въздуха, явно без никаква опора, сякаш всеки можеше просто да се пресегне и да го вземе. И все пак не беше наистина меч. Изглеждаше като направен от стъкло, или може би кристал, острието, тъй както и дръжката, и напречния предпазител на дръжката, и улавяше цялата светлина наоколо и я пръскаше на хиляди искри и блясъци.

Той пристъпи към него и протегна ръката си, както го беше правил всеки път преди. Ясно си спомняше, че го беше правил. Дръжката висеше пред лицето му, само да се пресегне. На една стъпка от блестящия меч ръката му се опря в празния въздух, все едно че беше докоснал камък. Както знаеше, че ще стане. Натисна по-здраво, но все едно че се опитваше да избута стена. Мечът се въртеше проблясваше, само на стъпка от него, и в същото време така далеч, сякаш беше на отвъдния бряг на океан.

Каландор. Не беше сигурен дали шепотът дойде отвътре в главата му, или някъде отвън. Сякаш отекна покрай колоните, тих като вятъра, наведнъж отвсякъде, настойчив. „Каландор. Който ме владее, владее съдбата. Вземи ме и тръгни на път последен.“

Той отстъпи една крачка, усетил внезапен страх. Никога досега не беше чувал този шепот. Четири пъти преди бе сънувал този сън дори сега можа да си го спомни; четири нощи, една след друга — и за първи път нещо се беше променило.

„Изкривените идат.“

Това беше друг шепот, от източник, който той знаеше, и щом го чу, подскочи, все едно че го бе докоснал мърдраал. Един вълк стоеше сред колоните, планински вълк, висок почти до кръста му, с рунтава сиво-бяла козина. Гледаше го напрегнато с очите си, жълти като неговите.

„Изкривените идат.“

— Не — изхриптя Перин. — Не! Няма да те пусна! Аз… ня… Изпълзя от съня си и седна. Беше в колибата си, разтреперан от страх, студ и гняв.

— Няма да го направя — прошепна той дрезгаво. „Изкривените идат.“

Мисълта прокънтя ясно в главата му, но не беше негова. „Изкривените идат, братко.“

Глава 5

Бродещи кошмари

Перин грабна секирата и изхвърча навън. Беше бос и по ленена долна риза, но не усещаше студа. Луната къпеше облаците с белота. Повече от достатъчно светлина за очите му, повече от достатъчно, за да различи силуетите, изсипващи се през дърветата от всички страни, фигури, големи почти колкото Лоиал, но с лица изопачени от зурли и клюнове, получовешки глави с рога и перести гребени, прокрадващи се очертания, стъпващи с копита, лапи и тук-там с обути в ботуши нозе.

Отвори уста да извика за тревога и изведнъж вратата на колибата на Моарейн се отвори с трясък, а Лан изфуча навън с меч ръката и се развика: