Читать «Преродения дракон» онлайн - страница 27

Вдигна поглед, за да подири жената, но тя бе изчезнала, отново надникна надолу, още един мъж се бе присъединил към първите двама. И някак си, отнякъде, Перин го познаваше, смътно, като от стар спомен. Мъж с благородна осанка, на средна възраст, облечен в почти черно кадифе и с бели дантели. „Хан — помисли си Перин. — И нещо преди това. Нещо…“ Нещо преди много време като че ли. Но споменът не идваше.

Двамата мъже сега бяха застанали един до друг, неловко съюзили се срещу новодошлия. Той им викаше нещо и размахваше юмрук, а те се помръдваха притеснено и отказваха да срещнат сърдитите му очи. Дори да се мразеха взаимно, повече се бояха от него.

„Очите му — помисли си Перин. — Кое е странното в очите му?“

Високият мургав мъж започна да възразява, отначало колебливо, после с все понарастваща трескавост. Белокосият се присъедини и скоро временният им съюз се развали. И тримата се развикаха едновременно, всеки към останалите двама. Мъжът в тъмните кадифета рязко разпери ръце, сякаш за да ги прикани да прекратят свадата. И една издуваща се огнена топка ги обгърна, скри ги, започна да се разширява, все по-голяма и по-голяма…

Перин обгърна глава с ръце и се сгуши зад каменния парапет. Лъхна го вятър, разкъсващ дрехите му, жежък като плам. Вятър — плам. Дори със затворените си очи можеше да го види, зноен пожар, завтекъл се във всички посоки, поглъщащ всичко. Яростната жега проникна и в него, той я усети, изгаряща, теглеща, опитваща се да го погълне и да го изпепели. Той изрева, мъчейки се да се задържи увиснал на самия себе си, разбирайки, че е недостатъчно.

И между два удара на полудялото му сърце вятърът изчезна. Не просто стихна. В един миг огненият вихър го погълна; в следващия — пълен покой. Чуваше се единствено екът на водопада. Перин бавно се надигна и се огледа. Дрехите му си бяха цели, нищо не личеше по тях, откритите части на кожата — необгорени. Само споменът за жегата го караше да вярва, че я е имало. Спомен само в ума му; тялото нямаше спомен.

Надникна предпазливо през парапета. От моста, на който бяха стояли мъжете, бяха останали само по няколко крачки полуразтопено платно в двата края. От самите тях нямаше и следа. Космите на врата му настръхнаха. Нещо го накара да вдигне поглед. На една рампа горе и вдясно стоеше рунтав сив вълк и го гледаше.

— Не! — Той се изправи и побягна, — Това е сън! Кошмар! Искам да се събудя! Затича се и всичко около него се замъгли. Мъгливите петна се раздвижиха. Жужене изпълни ушите му и после заглъхна, и докато заглъхваше, блещуканията в очите му замръзнаха, Потръпна от студа и осъзна това като сън, ясен и сигурен сън, от самото начало. Смътно припозна някакъв сенчест спомен за сънища, предхождащи този, но този го знаеше. Беше идвал и преди на това място в предишни нощи, и макар да не разбираше нищо, все пак знаеше, че е сън. За пръв път знанието не промени нищо.