Читать «Преродения дракон» онлайн - страница 25

Той зяпна в огледалото. Част от съзнанието му не разбираше какво вижда в гладката му повърхност, но другата го прие. На главата му беше нахлузен позлатен шлем, изработен като лъвска глава. Златен лист покриваше изкусно обкованата му ризница и златен обков се виеше по бронята на ръцете н краката му. Само секирата кръста му беше проста изработка, без украса. Глас — собственият му глас — прошепна в ума му, че би я предпочел пред всякое друго оръжие, че би я носил на кръста си още хиляди пъти, че би я употребил в още сто битки. „Не!“ Прииска му се да я свали, да я захвърли. „Не мога!“ Звук прокънтя в ума му, по-силен от мърморене, почти разбираем.

— Мъж, обречен на слава.

Извърна се от огледалото и усети, че се взира в най-красивата жена на света. Нищо друго не забеляза из стаята, нищо друго не можеше да притегли взора му, освен тя. Очите й бяха среднощни езера, кожата — бяла като каймак и сигурно по-мека и по-гладка от роклята й от бяла коприна. Когато тя пристъпи към него устата му пресъхна. Даде си сметка, че всички други жени са тромави и грозновати. Потръпна и се учуди защо му е така студено.

— Един мъж трябва да стисне съдбата си в шепи — каза тя с усмивка — усмивка, достатъчна, за да го стопли. Тя бе висока, една длан не й достигаше, за да може да го погледне в очите, без да вдигне глава. Сребърни гребени прибираха косата й, черна като крило на гарван. Широк колан със сребърни връзки стягаше кръста й, който Перин можеше да обхване с длани.

— Да — прошепна той. Изумлението му се бореше със съгласието. Слава не му трябваше. Но след като тя го изрече, не искаше повече нищо друго. — Тоест… — Мърморещият звук зарови в черепа му. „Не!“ Изчезна, и заедно със звука изчезна и съгласието. Опипа главата си, хвана златния шлем, свали го. — Аз… не искам това. Не е мое.

— Не го искаш ли? — засмя се тя. — Че кой мъж, в чийто вени тече кръв, не би поискал слава? Толкова слава, колкото ако си надул Рога на Валийр!

— Не искам — отвърна той, макар частица от него да крещеше, че лъже. Рогът на Валийр. „Рогът изсвири и започна безумният щурм. Смърт яхна раменете му, при все че и отпред го чакаше, Любовницата му. Унищожителката.“ — Не! Аз съм ковач. Усмивката й стана съжалителна.

— Да искаш толкова нищожно нещо. Не бива да слушаш онези, които биха се опитали да те отклонят от ориста ти. Те ще те унизят, ще те смачкат. Ще те унищожат. Да се бориш със съдбата ще ти донесе само болка. Защо да избираш болката, щом можеш да получиш слава? Щом името ти може да се запамети сред имената на всички герои от легендите?

— Не съм герой.

— И половината не знаеш за това, което си. Което можеш да бъдеш. Ела, изпий чаша с мен, за твоята съдба за славата. — В ръката й имаше чаша от блестящо сребро, пълна с кървавочервено вино. — Пий.

Той навъсено се взря в чашата. Имаше нещо… познато в нея. Глухо ръмжене задъвка мозъка му.

— Не! — Отдръпна се от нея, отказа да я послуша, — Не! Тя протегна към него златната чаша.