Читать «Ибрахим и Хатидже» онлайн - страница 4

Знам, че ангелите там ме чакат, моля им се всяка нощ безкрай. Господ в сън усмивка праща, аз мълвя: „Вземи ме в своя Рай!“.

Хубава беше, думите ѝ бяха съвсем простички, но ето на — не ги разбираше. Сигурно смисълът ѝ беше прекалено труден за едно деветгодишно момче. Припевът „Лай, лай, лай лом!“ му харесваше повече в сравнение с текста, тогава слагаше ръце на кръста и започваше да танцува. Той играеше, а майка му и баща му пляскаха с ръце в такт с песента и по лицата им грееше щастие. Като ги видеше такива, душата му просто ликуваше от радост.

Страхът му нарастваше все повече и повече. Толкова време плаваха, а на хоризонта още не се появяваше нищо. Как щяха да различат брега, като не виждаха нищо и на два метра пред носа си.

Погледна към баща си, прикривайки паниката. Той беше стиснал руля здраво с две ръце, за да не загуби посоката.

„Как ли намира пътя?“ — запита се момчето. Над главите им нямаше нито една звезда. Нищо нямаше. Продължаваха да се подмятат в безпрогледно мрачната пустош. Сети се за приказката, разказана от един рибар в заслона им. Това беше легенда за рибаря, който ядосал бога на морето Посейдон. Младият храбър рибар правил-струвал, отвлякъл красивата дъщеря на Посейдон. Естествено, богът направо побеснял. Подгонил влюбения рибар, започнал да подхвърля малката му лодка над огромни като планини вълни, да я завлича в ужасни водовъртежи. Като забелязал, че Александър, седнал върху една разбита лодка, слушал с широко отворени от страх очи, му се заканил с пръст:

— Остани такъв, какъвто си, Александър. Не смей да се закачаш с дъщерите на Посейдон!

— Не ме е страх от него! Ще се преборя с неговите вълни!

Рибарите в заслона се разсмяха. Баща му също. А мъжът, който разказваше легендата, допълни:

— Недей да си толкова самонадеян, сине Арманов. Съвсем сме наясно, че си храбър като баща си, но вълните не са единственото оръжие на Посейдон.

— Копие ли има?

— И то с три остриета. С него призовава гръмотевиците, светкавиците. И ако пак не се справи, отваря уста и цял те поглъща — и теб, и лодката ти!

За миг му хрумна мисълта: „Да не би някой рибар да е отвлякъл красивата дъщеря на морския бог?“. Ако се съди по страшните светкавици, които раздираха почернелия небосвод, Посейдон сигурно беше грабнал и тризъбеца си. С гръмотевиците изливаше необуздания си гняв. Настръхна от ужас. Дали не беше дошло време разяреният бог да раззее устата си и да ги погълне?

Александър пръв забеляза светлинката.

— Огън!

От радост се изправи.

В същия миг една вълна връхлетя откъм десния борд, сякаш прегърна лодката и я вдигна във въздуха. Александър се изтърколи надолу и в същото време дочу как баща му изкрещя:

— Александър! За бога, дръж се!

„Какво съм направил, за да разгневя така Посейдон? — му мина през ума, докато водата го завличаше. — Малък съм още. Не съм се влюбвал в дъщерята на бога!“

В последния момент се вкопчи с немощната си ръка в една от седалките на лодката. Изтръгна се от завличащите го води. Когато вълната го заля изцяло и после се оттегли, той, както лежеше проснат на пода, викна с цяло гърло: