Читать «Ибрахим и Хатидже» онлайн - страница 5

— Огън!

Нощем в големия железен заслон върху скалите заради рибарите, останали в открито море, се запалваше огромен огън. Иначе, дори при спокойно време, огънят предупреждаваше корабите да не се разбият на парчета в стръмните и остри скали. И сега единствената им надежда беше в този огън. Бурята го развяваше насам-натам, разгневените пипала на пламъците се мятаха в мрака ту наляво, ту надясно, сякаш се опитваха да литнат на свобода.

— Запалили са огъня!

— Ти… добре ли си?

Както лежеше там, където се изтърколи, Александър се загледа в мокрото лице на баща си. Прочете тревогата в очите му.

— Добре съм. Дъждът няма ли да угаси огъня?

Вълните подхвърляха лодката като полудели, чертите на Армано бяха врязани дълбоко в лицето му от напрежението да не изпусне руля.

— Борбата на огъня и водата! — промърмори той. — Не се знае кой ще победи. Силният побеждава, слабият губи. Така е винаги.

„Както Александър Македонски“ — си каза. Той бил силен и винаги побеждавал. Докато един ден и срещу него не се нахвърлили по-силни и от него зверове. И малкият Александър реши: „Щом винаги печелившият е силният, и аз ще стана силен!“.

Баща му успя да навлезе в залива, без да се разбият в скалите. Вятърът бушуваше и тук, морето кипеше и се разбиваше на пяна, но поне ги нямаше смъртоносните водовъртежи в морето зад ония хребети и вълните, които поглъщаха цели лодки.

— Не знам дали ще стигне дъното, но… — Армано извика и метна котвата в морето с всички сили. — Моли се да се закачи за някоя подводна скала!

След нея се потопи и той. Водата трябваше да му бъде до кръста, но не стана така. Главата на Армано изчезна под вълните.

— Татко!

Александър се замята отчаяно, очите му пронизваха мрака да открие баща си.

— Татко! Татко! Моля ти се!

От водата изскочи една ръка. Сграбчи ръба на борда. Той беше.

— Татко!

— Не се бой! — усмихна му се Армано.

Подаде над водата тялото си така, че да го види целия.

По брега тичаха хора.

— Боран! — изкрещя Армано. — Вземи Александър! За бога, вземи сина ми! Котвата поддаде. Морето ще разбие лодката на трески в скалите!

Боран беше истински гигант. Вдигна нагоре ръце и се опита да навлезе в морето. Вълните се отдръпваха, отдръпваха, за да връхлетят с все сила върху огромното му тяло и да го потопят.

— Идваааам! — викаше той. — Дръж се, Александър! Не се бой!

От едната страна Армано, от другата — Боран, и двамата правеха отчаяни опити да удържат лодката, но с всяка изминала секунда сушата с нейните остри скали се приближаваше.

— Остави лодката на мен! — чу Александър вика на Боран. — Ти вземи сина си!

Така и не разбра как баща му се подаде от побеснялото море, как го хвана за края на елека, как го изтегли до ръба на борда и го сграбчи в прегръдките си. Всичко стана за един миг. Но вече нищо друго не го интересуваше. Той беше в ръцете на баща си. В мокрите, но изпълнени със сигурност бащини обятия. И двамата си поеха дълбоко дъх.