Читать «Ибрахим и Хатидже» онлайн - страница 3

Винаги се намираше по някой да намигне с око към околните, а друг да попита: „За бога, Армано, откъде ги изсмукваш тези приказки!“. На Александър му идеше да се нахвърли върху всеки, който си позволява да се присмива на баща му, и с малките си юмручета да удря, да удря, където му падне. Армано обаче ги подминаваше със смях:

— Рибари! Приказват си!

Такъв си беше баща му. От него Александър се научи да няма страх. По-точно — да не се издава, че го е страх! Александър Велики беше македонският герой на неговите мечти, а баща му — героят на неговия живот.

Тъкмо това беше причината да се държи така, сякаш не се бои от бурята, макар че тя се развихряше все повече и повече. Нямаше да наруши дадената пред бащата дума.

Следеше как баща му се бори с въжето, с което трябваше да върже платното, и редеше наум всичките молитви, които знаеше. Вятърът усукваше това въже, развяваше го във въздуха, стоварваше го върху мокрото тяло като удари с камшик. Най-сетне баща му успя, получи се. Като завърза платното за забитата в средата на лодката мачта и с последния възел, Армано едва-едва отрони: „По дяволите!“. Червените петна по ризата му показваха къде го е удряло и разкървавявало проклетото въже. По разранените му места се сипеше солена морска вода и само смръщеното лице подсказваше какви болки му причинява това.

— Аз се връщам!

Другите не реагираха. Още щом Армано обърна носа на лодката към брега, Александър забеляза, че две от лодките са поели в същата посока.

Рибарите от останалите лодки, които закъсняха да си съберат мрежите, се надпреварваха да крещят в паника.

Морето направо беше побесняло. Имаше чувството, че вълните се прегръщат с облаците. Това, изглежда, беше Второто пришествие, за което говореше майка му. Помисли си дали да попита баща си, но така и не му остана време.

— Не си отделяй погледа от отсреща, Александър! Намери ми една светлинка! Една светлинка, да се ориентирам!

Да, ето сега имаше задача, която изискваше да прояви смелост. Да не отделя очи от хоризонта и да намери една светлинка за баща си.

Вече не помнеше колко време се носеха ту върху вълните, забили глави в облаците, ту към бездънни бездни в стремглаво премятане. Но без съмнение — отдавна. Беше мокър, беше премръзнал, беше гладен и — дявол да го вземе! — макар и да не го показваше — уплашен.

Навсякъде — непрогледен мрак, навсякъде — вода. Още като се готвеха да се върнат, от облаците над главите им започна да се лее такъв дъжд, че в един момент Александър си помисли: „Да не би светът да се е обърнал с главата надолу. Колко още щеше да продължава все така?“.

Изведнъж закопня за дома. За голямата, единствената стая. За майка си. За новородената си сестричка София. За уюта край пламтящия в огнището огън, за прашенето на дървата и за топлия хляб, чието неповторимо благоухание изпълваше всяко ъгълче.

Александър беше свикнал с този копнеж. Всеки път на връщане от риболов нетърпението му се разпалваше. Щом отсреща се очертаеше брегът — протегнатият към морето ръкав на сушата, — той плесваше с ръце от радост и запяваше тихичко песента, която беше научил от майка си: