Читать «Ибрахим и Хатидже» онлайн - страница 2
Демет Алтънйелеклиоглу
Бащата усещаше какво се върти в ума му. Замислеше ли се така, той се засмиваше и му подхвърляше:
— Хееей! Слизай от онзи кон и хващай здраво въжето!
Освен вълните, в морето Александър си имаше още един приятел. Страхът.
Морето не беше като планините, като полята. То беше непредвидимо! Както си лежеше гладко и неподвижно като огледало, внезапно се развихряше. Александър се страхуваше от морето. Особено като завиеше силният вятър, а разгневените тихи води се надигнеха от глъбините и започнеха да плющят по борда на лодката.
Ето на, и в момента беше същото. Вълните издигаха лодката чак до облаците, сетне, засмукани изведнъж от бездната, с жестоки плесници я захвърляха сякаш в бездънна пропаст и я оставяха там — все пак оцеляла и здрава.
Армано моментално усещаше кога Александър е уплашен. Нямаше представа татко му по какво го разбираше — дали по думкането на сърцето или по това, че се вкопчваше с всички сили в борда на лодката.
Един ден му каза:
— Я ме погледни! Погледни ме право в очите, Александър! Не се бой. Този свят не е за страхливците, синко. Дори и да си уплашен до смърт, не се издавай. Един ден всички ще умрем. И страхливците, и смелчаците. Само че има една разлика. Никой не помни страхливците. Потъват в забвение. А славата на героите остава да живее и след тяхната смърт. Ако Александър Велики беше страхливец, щеше ли да си чул неговото име? Ами Ханибал?
О, да! Разбира се, и Ханибал! Александър се беше възхитил още докато слушаше легендата за него в онзи рибарски заслон. Какъв герой, колко храбър и необикновен войн! В онази нощ, когато описваха как е прекосявал планините през снежните проходи, той така и не мигна. До сутринта Ханибал раздаваше наляво и надясно своите заповеди: „Напред! Рим ме очаква, за да падне на колене в краката ми! Проправете път за слоновете на Картаген!“.
Дни наред не можа да реши кое от двете имена да избере. Ханибал ли? Александър ли? Много му харесваше и легендата за Цезар, но кой знае защо дори не му хрумна да вземе неговото име. Най-вероятно защото е бил толкова заслепен, че да не види връхлитащото го предателство. Господи, какъв капан са устроили неговите най-близки хора! Особено вдигнатият кинжал на Брут!
Най-накрая се спря на Александър и го съобщи първо на брат си:
— Отсега нататък ще ме наричате Александър.
Сетне — на майка си. По свъсените ѝ вежди си пролича, че тя изобщо не одобрява това.
— Жюстиниен! — продума тя. — Имаш си кръщелно име! Не ти ли стига?
Не му стигаше.
Като чуха нареждането му: „Отсега нататък ще ме наричате Александър!“, всички се изсмяха. Даже и поп Никола.
Единствен баща му го погледна право в очите.
— Бъди като Александър сърцат, безстрашен и дързък! Само че гледай да не подчиняваш като него разума си на страстите! Трябва да знаеш кога да ги развихряш, кога да ги укротяваш!