Читать «Само една нощ» онлайн - страница 35

Той само кимна. Нямаше никакво значение дали ще каже нещо. Баща му

никога не зачиташе мнението на другите и винаги знаеше всичко, за всички.

– Луиз покани приятели за уикенда.

– Бизнес партньори?

– Да.

– Добре.

Питър сведе глава при тази похвала. Искаше му се мнението на баща му да не

означава толкова много за него.

Казаха си довиждане. Густав тръгна към колата, в която го чакаше личният му

шофьор, а Питър се отправи към гаража. Веднага щом се разделиха, той усети

как част от ужасното напрежение се вдига. Никога не си отиваше напълно, но

понякога намаляваше. Беше почти като физическо облекчение. Сякаш му бяха

дали възможност да си поеме дъх.

Той изключи алармата на колата и отвори вратата.

Петък. Предстоеше цял уикенд без никакви задължения, освен да бъде домакин

на една-две вечери. Колко хубаво. Той излезе от гаража и от центъра на града.

Докато караше по натоварените улици, мислите му се върнаха към срещата, но

той веднага отпрати спомена. Имаше достатъчно лични проблеми. Последното

нещо, което му трябваше сега, бе да влиза в конфликт с баща си.

Веднага щом видя знака, с който отпадаше ограничението за скоростта, той

натисна газта.

Но срещата наистина беше много тежка. И с всяко следващо уволнение

ставаше все по-зле, но човек никога не биваше да се противопоставя на

решенията на Густав де ла Грип. Не и ако искаше водеща позиция в „Инвестум“.

А всичко, за което Питър копнееше беше най-престижният пост – главен

изпълнителен директор.

Понякога му се струваше, че бе посветил целия си живот на тази цел.

Дори и днес си спомни как започна училище, как работеше неуморно като

животно, а само чуваше, че трябва да полага още повече усилия. Нима беше

възможно да се бориш толкова упорито и да не постигнеш успех?

Баща му, който не вярваше в слабостите на хората, нито в психологическите

похвати, не признаваше неуспехи и му се караше постоянно. В семейството му, в

което от всеки се очакваше да бъде перфектен в нещо, да не кажем във всичко, и

чието мото беше „Бизнесът е удоволствие“, той никога не успя да постигне нещо

над средното ниво.

Питър спря на светофара и забарабани с пръсти по волана.

Усещането за безсилие и гняв винаги го съпътстваше като черна сянка.

Разтоварваше се, като нараняваше по-слабите от него. По-добре да тормозиш

някого, отколкото да те тормозят. По-добре да удряш, отколкото да се оставиш да

те ударят. Ето това можеше да бъде мотото на семейство Де ла Грип. Понякога

мечтаеше някой да се намеси и да каже истината, да направи нещо, да смени

посоката, да предотврати катастрофата. Но не искаше да мисли за това. Беше

посветил прекалено много време да изтрие спомените.

Светофарът светна зелено и той потегли. И все пак беше странно, че на

тридесет и пет пристъпът на луда паника можеше да го обземе така силно, както

когато беше дете. Паника, че никога няма да успее да направи нещо както