Читать «Само една нощ» онлайн - страница 36

трябва. Беше като един от онези кошмари, когато вървиш, но не се движиш

напред, а тъпчеш на едно място. Така беше през целия му живот.

Винаги се бе налагало да се бори с последни усилия за нещата, които Наталия и

Александър постигаха толкова лесно. И брат му, и сестра му бяха завършили с

отлични оценки и бяха приети без проблем да учат икономическия университет.

След два неуспешни опита Питър се бе отказал и записа икономика в по-

обикновен университет. Баща му не каза нищо, не се и налагаше. На всички

беше ясно, че Питър е посредствен и винаги ще постига само и единствено

средни резултати.

Той въздъхна тежко и се запита защо чак сега се замисля над това. От доста

време не бе разсъждавал по въпроса. Но нещо се променяше, усещаше го.

Александър беше опетнил репутацията си с пиене и с жени. Никой вече не

разчиташе на него. На Наталия също. Тя беше жена – нямаше никакво значение

колко е добра.

Питър погледна в огледалото за обратно виждане и задмина колата пред него.

Наталия очевидно се справяше много добре с работата си в банката и се чуваше,

че новата ù сделка се развива доста добре. Макар че никога нямаше да признае

успехите ù пред баща си, той наистина се надяваше Наталия да осъществи тази

сделка. Тя беше важна за Густав, а в интерес на всички беше той да получи това,

което иска.

Питър видя знака и отби по страничния път към къщата. Скоро щеше да си е у

дома. Луиз вече го чакаше. Тя бе перфектната домакиня – елегантна, фина,

изтънчена, щастлива да бъде стопанката на едно от най-красивите имения в

страната. Докато можеше да живее тук, тя щеше да е доволна. Беше сигурен в

това. Може и да не я обичаше, но я разбираше и това беше достатъчно. Те си

подхождаха и той никога не бе очаквал любов от нея. Дори не знаеше дали може

да обича или да бъде обичан.

Намали скоростта и подкара бавно покрай старите дъбове. Някои от тях бяха на

няколкостотин години. Погледна в другата посока към добре поддържаните

ливади и блещукащите езера. Денят, в който бе подписал договора и бе поел

замъка в ръцете си, бе най-щастливият в живота му. Сякаш най-сетне бе получил

признанието, което бе чакал цял живот. Признанието, че независимо от всичко,

бе заслужил своето място в семейството. Това беше възможност да погледне

напред, а не да живее само ден за ден.

Той мина през отворените железни порти и се заслуша в хрущенето на чакъла

под гумите му. Излезе и погледна жълтата фасада.

Може би беше време да прогони демоните, които го бяха преследвали твърде

дълго. Защото когато пое управлението на замъка и разбра, че баща му наистина

избира него, а не Алекс или някой умен и заслужил братовчед за наследник на

този имот, сякаш някой запали светлина във вечно обграждащата го тъма, и си

каза:

– Питър, от толкова много години следваш правилния път, че вече си заслужил