Читать «Само една нощ» онлайн - страница 17

Имаше красиво тяло – високо и силно. На снимките, които бе видял в интернет,

тя бе незапомняща се, незабележителна, но сега си спомни една от тях – от

някакво вечерно събитие, прием или бал, – в клуб „Вила Паули“. Косата ù бе

прибрана на същото кокче, като монахиня, но беше облечена в червена

официална рокля. Изглеждаше зашеметяващо. Силна и уверена. И в този момент

успя да убеди себе си, че не е нужно да бърза. Можеше да остане още десетина

минути с тази жена, която наистина се оказа съвсем различна от всичко, което

бе очаквал да види днес.

Наталия забеляза начина, по който я гледаше Дейвид. Питаше се какво ли се

крие зад тези сиво-сини очи, които се взираха в нея така внимателно. Той,

естествено, се прикриваше добре, но Наталия умееше да разгадава хората и

знаеше, че се опитва да я прецени. Беше много деликатен в подхода си. Когато

говореха, цялото му внимание беше насочено към нея. Правеше го по начин,

който я караше да се чувства крайно неудобно. Изглеждаше добре. Беше

страшно привлекателен. Красиво момче, превърнало се в истински мъж. В него

нямаше нищо момчешко, само широки рамене и здрави мускули. Тъмна, добре

подстригана коса, очи, които меняха цвета си от сиво към синьо. С изваяни

черти. Красив като самия дявол. Освен това беше чаровен, вежлив, понякога

забавен, като цяло – най-подходящата компания за обяд.

И все пак…

От време на време в погледа му проблясваше нещо, което Наталия не би

трябвало да види – нещо, което той се опитваше да скрие. Нещо твърдо и

студено, което я изправяше на нокти и я разколебаваше. Дейвид Хамар бе

известен с това, че мачкаше компании и хора, и беше безмилостен бизнесмен.

Под негова снимка в един вестник, журналистът бе написал: „Един леденостуден

бизнесмен, лишен от всякакви преструвки“. Нещо я предупреждаваше да не се

поддава така лекомислено на примамливия му чар и интелигентните му очи.

Играеше някаква игра, сигурна беше. Но каква?

Тайни, прекалено много тайни.

– Какво – попита той и се засмя леко. В смеха му нямаше и следа от лед.

Никаква суровост, никакъв намек за жестокост. Само внимание и загриженост.

Сякаш тя беше най-интересният човек на света. Може би това беше начинът, по

който беше постигнал огромния си успех. Дейвид Хамар виждаше хората.

Гледаше ги и ги караше да се чувстват специални. Печелеше доверието им и

после ги поглъщаше – плът, кости и всичко останало.

– Планираш ли в близко бъдеще да завладееш някоя нищо неподозираща

компания? – попита тя.

– Разбира се, това ми е работата. Един рисков инвеститор като мен никога не

спи. – Очите му светнаха и Наталия изгуби мисълта си. О, боже, този смях!

Повечето от мъжете, с които работеше, в това число баща ù, братята ù, шефът

ù, следваха неписаните правила за елита във финансовия свят. Всички бяха