Читать «Дар за бурята» онлайн - страница 248

— Нищо повече?

Той вдигна рамене.

— Не е зле да я видите, доста дълго я преследвахте и накрая сте я превърнали в нещо нереално, в кошмар. Имате нужда да я видите.

— Видях я на записа от охранителните камери в клиниката.

— Не е същото, Амая. Майка ви лежи мъртва в хладилна камера, не позволявайте да се превърне в признак.

Моргата се намираше в пристройка към залата за аутопсии. Сан Мартин запали осветлението и посегна право към първата врата на горния ред. Отвори я, прибирайки езичето на бравата, и извади подвижната носилка, върху която лежеше тялото. Погледна Амая, която стоеше безмълвна до него, хвана чаршафа в двата горни края и откри трупа.

Огромният тъмен шев с характерната форма на буквата „У“ прекосяваше цялото тяло, от таза до раменете. Почти черният разрез тръгваше от лявото ухо, спускаше се надолу към дясното и макар и не особено дълбок привидно, в средата му розовееше трахеята. Дясната ръка, с която бе стискала ножа, беше изцапана с кръв, но на лявата се виждаха чисти, късо подрязани и изпилени нокти. Косата беше доста по-къса от деня на бягството ѝ с Берасатеги от клиниката, а лицето — толкова сгърчено в момента на смъртта, сега изглеждаше спокойно, отпуснато, като забравена след карнавал гумена маска.

Сан Мартин беше прав. Върху носилката пред нея не лежеше демон, а само трупът на възрастна и малтретирана жена. Прииска ѝ се в такъв случай да изпита така желаното облекчение, усещането за освобождаване, да почувства, че всичко е приключило, но вместо него в главата ѝ затанцува низ от нереални спомени, спомени, каквито тя нямаше, защото никога не ги бе преживявала, спомени, в които майка ѝ я прегръщаше или я наричаше „миличка“, спомени за рождени дни с торти и усмивки, спомени за бели, нежни и ласкави ръце, които никога не бе усещала, но от толкова сънуване и мислене бяха станали реални, като наистина преживени и съхранени в паметта ѝ случки. Ръката на Сан Мартин върху рамото ѝ бе достатъчна. Тя се обърна към него и заплака като дете.

Ибай не спеше добре, откакто бяха пристигнали. Джеймс предполагаше, че суетнята около пътуването и промяната в навиците и часовия график го бяха разстроили повече от очакваното и затова всяка нощ се буди с плач. Той го вдигаше на ръце, люлееше го и му тананикаше абсурдни песнички, докато не го видеше да клюмва върху рамото му и да затваря очички, макар и противейки се докрай. Сложи го в приготвената от Кларис люлка, която не без разправии бе успял да премести в своята стая, и известно време го погледа как спи. Обичайно спокойното му личице дори насън отразяваше възбудата, която се предаваше на крайниците и те на моменти внезапно подскачаха и разтърсваха телцето му, което отказваше да се отпусне.