Читать «Дар за бурята» онлайн - страница 243

— Не, ние вече бяхме разделени.

— Тогава защо?

— Може би за да доведе докрай онова, което е смятала, че е призвана да извърши, така както се опита да убие Ибай в нощта, когато избяга, така както цял живот се стремеше да погуби теб, за да довърши онова, което бе започнала с нашата сестра.

— Мислиш ли, че Виктор е подбирал жертвите си, понеже са били нещо като неосъществени жертвоприношения, нещо недовършено докрай?

— Нямам представа защо е избрал другите, но дъщеря ми уби, защото аз не я бях дала… Аз не я поднесох и той го направи вместо мен по нейно нареждане. — Амая гледаше сестра си изумено. — Защо ме гледаш така?

— Флора, сега виждам, че през по-голямата част от живота си ти си ненавиждала нашата майка дори повече от мен.

Флора стана, взе двете празни чаши, занесе ги в кухнята и започна да ги мие. Амая я последва.

— Защо оставяш орехи на гроба на Ан?

— Ти не би го разбрала.

— Опитай.

— Ан не беше момиче като всички останали, тя беше изключителна в много отношения и го съзнаваше. Умееше да властва над другите по начин, който не бих могла да ти обясня.

Амая се замисли за това, как Ан бе съблазнила Фреди, как бе мамила родителите си с двойствения си живот, каква стратегия бе измислила, за да се отърве от мобилния телефон, на който Фреди ѝ се беше обаждал и който ги бе хвърлил в шах по време на разследването, спомни си и думите на сестрата на нейната осиновителка: „Тя е вещица“.

— Ан ми разказа за орехите, обясни ми, че те символизирали женската власт, упражнявана от жителките на Бастан в продължение на векове, че тази власт можела да се съсредоточи под формата на желание в дребното орехче и че тя самата знаела как да я използва… Най-обикновени юношески фантазии, нали разбираш, на всички им се ще да се чувстват специални, Амая, но тя вярваше в това, а когато бях с нея, и аз го вярвах. Казваше, че тази енергия не свършвала със смъртта, и ми е приятно да си мисля, че по някакъв начин енергията на Ан се концентрира в тези плодове. Сега те са единственото нещо, което ме свързва с нея, единственото, което мога да занеса, та волята ѝ да продължи да живее вътре в тях.

— И това, което може би е криела в душата си, ти се струва толкова ужасно, че не смееш дори да докоснеш орех?

Флора не отговори.

Амая въздъхна, загледана в сестра си. Много я биваше. Беше проявила откровеност, каквато вероятно не бе показвала никога през живота си, но със сигурност не се бе посвенила да вмъкне и една-две лъжи. Въпрос на умение бе да ги разпознае.

— А каква е тази пантомима около пекарната, която изиграхте у леля?

— Не е никаква пантомима. Всичко е така, както ти го казахме. Това не значи, че с Рос вече сме преодолели напълно разногласията си, но се опитваме.

Амая я погледна със съмнение. Рос и Флора не бяха имали съгласие за нищо през целия си живот и никак не ѝ се вярваше, че са го постигнали така изведнъж точно когато най-силно дрънкаха шпаги. Не можеше да го докаже, но нямаше да спре да пита.