Читать «Дар за бурята» онлайн - страница 240

— Не е каквото си мислиш — успя да промълви тя. — Изцяло грешиш. Аз обичах Ан, както ти обичаш Ибай.

Амая я погледна, объркана.

— Точно така, както ти обичаш Ибай. Защото Ан Арбису беше моя дъщеря.

Амая онемя от изненада.

— Родих я на осемнайсет години. Може би помниш лятото, което прекарах при роднините в Сан Себастиян… Е, никога не съм ходила при тях. Родих детето и го оставих.

— Тогава ти вече излизаше с Виктор…

— Бебето не беше от него.

— Флора, да не би да ми казваш, че…

— Срещнах един мъж, търговец на добитък, беше дошъл за един от панаирите и… Стана каквото стана и повече не го видях. Няколко седмици по-късно разбрах, че съм бременна.

— Не се ли опита поне?

— Амая, аз не съм глупачка и никога не съм била, дори на осемнайсет години. Това беше авантюра, нещо, което не биваше да се случва и което доведе до нежелани за мен последствия, но и през ум не ми е минавала глупавата мисъл за романтична история, той беше, чисто и просто, мъж, минал случайно оттук.

— Нашите разбраха ли?

— Мама — да.

— И тя се съгласи да…?

— Не, отначало успях да го скрия. Събрах малко пари и понеже абортът беше забранен в цялата страна, отидох в кабинета на един доктор от другата страна на границата, за който се знаеше, че върши такива услуги. Той махна бебето, или поне аз така си мислех, предвид обилното кървене и силните болки. Оня касапин ми изтръгна яйчниците, Амая, съсипа вътрешностите ми и ме остави бездетна за цял живот. Но нещата не свършиха така, както следваше да свършат. Въпреки кръвоизлива, въпреки загубата на течности и кръв, бременността продължи. Когато се прибрах, бях толкова зле, че не можах да го скрия от ама, и тя ме заведе при акушерката Идалго, която спря кръвоизлива. Ама беше недоволна — съвсем нормално. Естествено, и дума не можеше да става да отгледаме бебето. Щяхме да крием до раждането и след това да го дадем. Накара ме да обещая, че няма да казвам на никого, дори на айта. Каза, че може би тази грешка щяла да се окаже моят шанс да си оправя живота оттам насетне. Веднъж, когато ѝ заговорих за осиновяването, тя ме погледна, все едно ѝ говорех на чужд език, и ми отговори, че бебето нямало да бъде осиновено, а поднесено.

Амая я прекъсна, стресната от последните думи.

— Обясни ли ти какво означава „поднесено“? Ама заведе ли те да се запознаеш с групата?

— Не съм се запознавала с никаква група, запознах се само с Идалго, акушерката, която ме спаси и която щеше да ми помага при раждането. Те двете щяха да се погрижат за всичко и аз не исках да знам нищо повече… Обаче у тази акушерка имаше нещо, което ми напомняше за касапина, който уж ми направи аборт — усмивки, обещания, че всичко ще се оправи, че ще ми решат проблема, а после съм щяла да си живея живота. Бях чувала за акушерки, които не завързват пъпната връв и оставят износените докрай нежелани деца да умрат. Не знам и не ме интересува какво си мислиш за мен, Амая, но трябва да ми повярваш, че желаех доброто на това дете, искаше ми се то да попадне в свястно семейство, с възможности, както се казваше едно време. Когато влязох в шестия месец, преди да се наложи да крия корема си, взех спестяванията си и отидох в един благотворителен дом в Памплона, създаден от монахини, които по онова време приемаха заблудени овце като мен, забременели по нередовен начин. Не беше чак толкова зле. Живях там до появата на малката. Още в деня на раждането се сбогувах с нея и я предадох за осиновяване, след като ми обещаха, че ще попадне в добро семейство. След няколко дни се прибрах вкъщи… Пак тръгнах с Виктор, животът ми продължи и повече не отворихме дума по въпроса, но ама никога не ми прости и се погрижи да си платя. Представи си изненадата ми, когато се заговори, че семейство Арбису са си осиновили момиченце, и аз надникнах в количката да го видя: това беше Ан, щях да я разпозная и сред милион момиченца — каза Флора и сълзите ѝ отново рукнаха. — Трябваше да прекарам всичките тези години, гледайки как дъщеря ми расте в чужда къща, без да смея да я погледна два пъти, за да не забележи някой какво изпитвам към нея. Животът ми стана черен, наблюдавах я как се развива, измъчвах се от присъствието ѝ, а то ме държеше окована за това село, за да бъда близо до нея. Не щеш ли, преди година тя сама дойде при мен. Един ден цъфна в пекарната късно следобед и ми каза, че много добре знае коя съм и коя е тя. Не можеш да си я представиш каква беше, Амая: красива, самоуверена, умна. Беше направила своите проучвания и ме бе открила. Не ме упрекна за нищо, каза, че ме разбирала и че искала само да продължим да се виждаме, без да наранява чувствата на възрастните си родители… Дори предложи след смъртта им да кажем истината на всички. Тя ми подари тази снимка, за да я имам за спомен от бебешките ѝ години — допълни Флора, сочейки снимката, заемаща централно място на стената.