Читать «Дар за бурята» онлайн - страница 239

Разликата в температурата между дневната на Енграси и улицата накара Амая да потрепери. Тя закопча палтото си, вдигна реверите, за да защити врата си, и известно време просто крачеше мълчаливо до сестра си.

— За какво искаше да говорим? — поде нетърпеливо Флора.

— Дай ми време, сестро, денят беше много сложен. Трябва да помисля, а вече ти казах, че ще те изпратя до вас.

Двете продължиха напред в мълчание и се разминаха с патрул на общинската полиция и двама съседи, извели кучетата си за късна разходка. Флора притежаваше прекрасна еднофамилна къща в Елисондо, ново строителство, с малка градина, пълна с цветя, които някой поливаше в нейно отсъствие. Спряха пред вратата, докато Флора отключваше. Тя дори не помисли да предложи да се сбогуват там. Решителното държание на Амая показваше, че не е тръгнала да я изпраща само за да не върви сама по улицата.

Влязоха направо в хола и Амая спря пред едно увеличено копие на снимката на Ибай, същата, която бе видяла в апартамента в Сарауц; тънката метална рамка подчертаваше красотата на черно-белия портрет. Току-виж лелята се оказала права за чувствата на Флора към детето, особено предвид престореното ѝ безразличие към проявения от Амая интерес, когато хвърли палтото си на фотьойла и влезе в кухнята, откъдето се провикна:

— Искаш ли нещо? Аз май ще пийна една чаша.

— Да — прие Амая. — За мен уиски.

Флора се върна с две чаши кехлибарена течност в ръце, сложи едната върху масичката, седна в креслото и надигна своята. Амая се настани съвсем близо до нея, взе едната ръка на сестра си и така както Сара бе направила следобед, сложи в шепата ѝ ореха, който бе взела от гроба на Ан Арбису.

Флора не успя да скрие уплахата си и толкова рязко се дръпна, за да се отърве от ореха, че голяма част от уискито се разля върху полата ѝ. Амая го откри между възглавничките на дивана, хвана го с палеца и показалеца си и го задържа пред очите ѝ. Флора се втренчи уплашено в него.

— Махни това нещо от къщата ми.

Амая я погледна изненадано — не беше очаквала подобна реакция.

— От какво се страхуваш, Флора?

— Ти не знаеш какво е това…

— Напротив, знам. Знам какво означава. Само не разбирам защо ги оставяш върху гроба на Ан Арбису.

— Не биваше да го докосваш, той е… Той е за нея — каза Флора нажалено.

Амая изучаваше сестра си и начина, по който гледаше ореха. Впечатлена, тя отново го прибра в джоба си.

— Какво беше Ан Арбису за теб, Флора? Защо носиш орехи на гроба ѝ? Защо отричаш, че си я обичала? Повярвай ми, Флора, никой няма да те съди. Вече съм виждала достатъчно много хора, които разбиват живота си, защото не признават кого обичат.

Флора остави на масата чашата, която още стискаше, и започна яростно да търка петното от полата си с хартиена кърпичка, веднъж, втори път, после пак и пак, много напористо. И най-ненадейно избухна в сълзи. Амая вече я бе виждала да плаче така и друг път, когато също ѝ бе споменала за Ан и връзката ѝ с нея. Плачът извираше от корема ѝ, тресеше тялото ѝ и я караше неудържимо да хълца. Флора мачкаше кърпичката, с която се бе опитвала да изчисти петното, а сега попиваше стичащите се по лицето ѝ сълзи и остана така известно време, докато се успокои достатъчно, че да проговори.