Читать «Дар за бурята» онлайн - страница 230

— Маркина?

— Доктор Шабиер Маркина е баща на съдия Маркина.

Амая се вгледа в образа на мъжа, истинско копие на съдията, само че в доста по-възрастен вариант.

Това вече ѝ дойде като гръм от ясно небе. Спомняше си, че ѝ бе казал, че баща му се е занимавал с медицина и че е починал скоро след смъртта на майка му, съсипан от болка след неколкратните ѝ опити за самоубийство в психиатричната клиника, където прекарала последните години от живота си. Взе телефона и набра номера на Ириарте; докато говореше, Сабалса дискретно се върна на бюрото си.

— Пристигнахте ли вече в Ондарибия?

— Съвсем наблизо сме — отговори Ириарте.

— Искам да откриете в общинския регистър къде е погребан Шабиер Табесе. От Мадридската лекарска колегия току-що ни потвърдиха, че като психиатър е практикувал дълги години в клиника за богаташи, на име „Табесе“, а след като се пенсионирал, е живял в Ондарибия до смъртта си. Очевидно е погребан там. Възможно е да фигурира и с истинското си име, Шабиер Маркина, той е баща на съдията.

Ириарте не каза нищо, но на фон се чу дългото изсвирване на Монтес, който явно шофираше и бе чул разговора през високоговорителя.

— Бъдете дискретни, питайте за смъртния акт, удостоверението за погребение и намерете гроба.

Преди да затвори, Ириарте ѝ каза:

— Сан Мартин ни се обади и ни описа какво се е случило днес сутринта… Не знам какво да кажа, госпожо инспектор, били сме в грешка… Вие излязохте права, не е редно да го говорим така, но искам да знаете, че съжалявам.

— Добре, не се притеснявайте… — прекъсна тя извиненията му.

Затвори телефона, прибра флашката на Йонан, изключи компютъра и взе палтото си. Вече бе стигнала до вратата на асансьора, когато се върна и надникна при Сабалса.

— Искате ли да дойдете с мен?

Без да отговори, той стана и взе от чекмеджето служебното си оръжие.

Качиха се на нейната кола и тя кара мълчаливо почти час до Памплона. Като стигнаха там, Амая отби на една бензиностанция и попита.

— Обичате ли да шофирате? Имам нужда да помисля.

Той се усмихна.

Четиристотин и петдесет километра са прекалено много, за да пътуваш, без да продумаш, или поне това си бе помислил сигурно младши инспектор Сабалса, видимо притеснен от мълчанието на Амая, защото не след дълго попита вежливо, като човек, който дълго го е обмислял, може ли да пусне музика и тя кимна в знак на съгласие; след два часа път обаче той изключи радиото и я извади от нейната вглъбеност.