Читать «Дар за бурята» онлайн - страница 228

— Длъжен съм да ви предупредя, че кадрите са изключително шокиращи. Знам, че сте инспектор в отдел „Убийства“, но тя ви беше майка. Независимо от ужасните ви отношения, изключено е да останете равнодушна, като я видите при тези обстоятелства. Разбирате ли ме?

— Да, но трябва да го видя с очите си.

— И това разбирам.

Той направи знак на шефа на охраната да пусне отново записа. Картината на екрана показа регистратурата в широк план, което подсказваше, че камерите са разположени над вратите на асансьорите. В преддверието на клиниката имаше доста хора по това време; Амая предположи, че става дума за приходящи пациенти, лекари или обслужващ персонал, идващи на работа или излизащи от смяна. Видя Росарио да влиза; едната ѝ ръка беше пъхната под дългото яке, а другата бе около талията ѝ. Вървеше бавно, но без затруднение, като уморен или отчаян човек. Запъти се направо към средата на помещението и без да поглежда към никого, вдигна глава, за да се увери, че е в обсега на камерите. Плачеше. Сълзи се стичаха по лицето ѝ, на което се четеше дълбоко отчаяние. Извади скритата си под дрехата ръка и в нея лъсна голям нож. Вдигна го към гърлото си, притисна го странично в него, докато устата ѝ се свиваше в познатата на Амая жестока гримаса, и с бързо и решително движение плъзна острието от ляво надясно, прерязвайки шията си. Остана права още три секунди. Затвори очи едва преди да рухне на земята. После — тичане, суматоха и Росарио изчезна от погледа заради събралата се около нея тълпа. Шефът на охраната изключи монитора. Амая се обърна към Сарасола.

— Ще се обадите ли на сестрите ми, моля ви?

— Разбира се. Не се тревожете, ще имам грижата.

Не бе пожелала да говори с никого, нито със сестрите си, нито със Сан Мартин, нито с Маркина, нито с комисаря, който ѝ бе позвънил преди повече от двайсет минути. Сарасола я бе отвел в кабинета си и се бе постарал да я отърве от всички с идеално заученото „зачетете болката ѝ“. Но това не беше вярно, тя не изпитваше болка, нямаше нито болка, нито успокоение, нямаше облекчение, нито нещо подобно на радостта, запазена за онези, които са се отървали от враговете си. Нямаше покой, нито задоволство и едва след дълги размишления проумя защо. Нещо не се връзваше, не го вярваше, не беше логично, липсваше смисъл, не беше това, което можеше да се очаква. Вълкът не се предава по този начин. Вълкът иска да бъде преследван, обсаждан, човек трябваше да се изправи лице в лице с него, за да отнеме силата му. Вълкът не посяга сам на живота си, той не се хвърля в пропасти, вълкът трябва да бъде убит, за да престане да бъде вълк. Амая не можеше да избие от главата си унилите движения на Росарио, страданието, изписано на лицето ѝ, сълзите на отчаяние, стичащи се по страните ѝ, последното жестоко свиване на устните ѝ, за да може да свърши това, което бе дошла да свърши. Беше виждала това и преди, при друг вълк самоубиец, в друга пантомима на саможертва, в която друго чудовище бе издъхнало, плачейки от самосъжаление за огромната загуба, която представляваше смъртта му. Толкова много сълзи бе пролял, че възглавницата в килията му бе подгизнала. В този миг, след като бе видяла с очите си как Росарио умира, Амая беше по-сигурна от всякога, че и двамата не го бяха извършили доброволно.