Читать «Дар за бурята» онлайн - страница 231

— Отмених сватбата — обяви.

Амая го погледна изненадано.

Сабалса не я гледаше, беше се вторачил в шосето и тя осъзна, че това му коства огромно усилие. Реши да не го притеснява повече и продължи да мълчи, загледана навън.

— Честно казано, изобщо не биваше да стигам толкова далеч. Беше грешка още от самото начало… И знаете ли, кое е най-страшното? Че смъртта на Ечайде ми отвори очите. — Тогава Амая му хвърли бърз поглед, кимна с разбиране и отново обърна очи към шосето. — Онази вечер, когато бях у тях, в дома на родителите му, и се запознах с неговите приятели, с гаджето му… Всъщност никога не бях виждал подобно нещо. Родителите му бяха толкова горди… И това не беше само поза за погребението с кухи похвали за покойника. Видяхте ли как се държаха с гаджето му? — Амая кимна безмълвно. — С часове слушах приятелите му, които разказваха какво правел, какво говорел, какво мислел… И докато слушах, осъзнах, че не съм го познавал и че вероятно никога нямаше да го опозная, защото той представляваше всичко, което аз самият исках да бъда и което не съм. Все ми е едно какво ще кажат от Вътрешния отдел, както ще ми е все едно какъв ще е предвидимият резултат от тяхното разследване: Йонан Ечайде беше свестен, лоялен и честен човек, освен това беше смел, с онзи вид смелост, която е нужна, за да живееш.

Той замълча и след няколко секунди Амая попита:

— Добре ли сте?

— Не, но ще се оправя. Още съм зашеметен от новината, но се чувствам по-добре, така че, ако през следващите дни имате нужда да работя допълнително, да остана в управлението или да шофирам до Западна Сахара, с радост ще приема, за да съм зает с нещо. — Тя кимна утвърдително. — А вие бяхте права. Помните ли какво ми казахте в нощта, когато оскверниха църквата в Арискун? Тогава се поставих на мястото на онова момче, съчувствах на неспособността му да се изправи пред събитията, разбирах усещането му, че живее в плен. Вие бяхте права, а не аз.

— Не е нужно…

— Напротив, това обяснение е нужно, защото вие трябва да ми имате доверие… Бях гневен и това ме караше да гледам на вас като на враг.

— Да — усмихна се тя. — Как точно ме нарекохте? Проклетата полицайка легенда…

— Да, съжалявам.

— Не съжалявайте, харесва ми. Може дори да поръчам да ми го избродират на феберейската шапка, страшно ще ми покачи акциите пред американските агенти.

Той отново пусна радиото.

Клиника „Ла Лус“ се помещаваше в стара сграда, която би могла да бъде образец на соцархитектурата от Централна Европа, но кой знае защо, се бе използвала масово, предимно за официални здания в годините на франкизма. Близостта на комплекса до селището Торехон де Ардòс и едноименната военна база ѝ подсказа какво е било предназначението на сградата едно време; постройките бяха на доста мили разстояние по отношение на мерките за сигурност в сравнение с клиника „Нуестра сеньора де лас Ниевес“ или с Университетската болница в Памплона, където бяха настанили майка ѝ. Оставиха колата на несъразмерно големия паркинг — прекалено обширен за малкия брой автомобили, скупчени един до друг възможно най-близо до сградата.