Читать «Господар на желанието» онлайн - страница 158

Силата на Дрейвън се изпари. Опита да се качи на седлото си, но нямаше полза.

Той се свлече на колене.

– Рейвънсууд?

Той чу гласа на Хю, сякаш идваше от огромно разстояние. Някой махна шлема му, но Дрейвън не беше сигурен кой е. Болката бе твърде непоносима.

Той вдигна поглед към лицето на Хю, което изглеждаше така, сякаш плуваше над него.

– Момче, да не си посмял да умреш. Чуваш ли? Дрейвън не можа да отговори. Той затвори очи и тъмнината го обгърна.

* * *

Емили се затича към стълбите, веднага щом чу мъжете да се връщат. Джоан я последва. Когато погледът ѝ падна върху съпруга ѝ, който висеше от коня, тя почувства как ужасът я обзема и кръвта се отцежда от лицето ѝ. Но още по-лошо от вида на Дрейвън, бе това, че баща ѝ отказа да срещне погледа ѝ.

– О, Господи, не... – задави се тя.

Ако не бяха ръцете на сестра ѝ, които я подкрепяха, щеше да се строполи на земята.

Саймън и баща ѝ свалиха Дрейвън от коня и го пренесоха към нея.

- Премести се, дъще – отсече баща ѝ. – Трябва да го внесем вътре, преди да е умрял. Емили облекчено разшири очи.

– Той не е мъртъв?

– Не, дете – каза баща ѝ с по-нежен глас. – Сега се махни.

Все още разтреперана, тя им отвори вратата, изпрати една благодарствена молитва, след което ги последва нагоре.

* * *

Часове по-късно, Емили седна до Дрейвън на леглото в стаята си. Той тъкмо се беше събудил.

– Уплаши ме – скара му се тя.

Погледът му се впи в нейния.

– Изплаших и себе си.

– Какво искаш да кажеш?

Дрейвън се протегна и взе ръката ѝ в своята.

– До днешния ден никога не ме е било грижа дали ще оцелея в битка. Но днес научих, че ме е грижа. Когато паднах на земята, единствените ми мисли бяха за теб и бебето. За първи път в живота си не исках да умра. Исках да се върна тук, за да те видя. Исках да бъда тук, когато бебето се роди.

Тя взе лицето му в ръце.

– Обичам те, Дрейвън.

– Обичам те – отвърна ѝ той.

Вратата на стаята се отвори. Емили погледна натам и видя баща си, който стоеше на прага и се колебаеше дали да влезе.

Никога преди не го бе виждала да изглежда толкова несигурно.

– Татко? – обърна се тя към него.

Той прочисти гърлото си и пристъпи в стаята.

– Не очаквах да бъдеш буден – каза той на Дрейвън.

– Не си ли чували, че дяволът никога не спи? – попита зет му хапливо.

Тя видя срама в очите на баща си, докато той се приближаваше към леглото.

– Няма да ме улесниш в това, нали?

Дрейвън се намръщи.

– Да те улесня в кое?

– Извинението ми.

Емили седна шокирана. Баща ѝ никога не се бе извинявал през живота си.

– Аз съм горделив мъж – каза той на Дрейвън. – Признавам го, но не съм чак толкова горделив, че да не призная, когато съм сгрешил. А относно теб сгреших ужасно много... – баща ѝ замълча и след миг направи на Дрейвън най-големия комплимент, на който тя знаеше, че е способен, като каза: – милорд.

И тогава тя забеляза как лицето на Дрейвън омекна и стегнатите му мускули се отпуснаха.