Читать «Господар на желанието» онлайн - страница 156

Те тъкмо се бяха върнали отново в залата, когато през вратата влезе покрита с пелерина фигура. Емили се намръщи, когато новодошлият свали качулката от главата си и откри уморената Джоан, чието тяло беше в толкова напреднала бременност, че Емили не можеше да повярва как не е родила все още. Но това, което я шокира, беше гледката на малтретираното ѝ лице.

Ругатнята на баща ѝ отекна в стаята и той се втурна към нея.

– Какво се е случило, дете? – попита той и нежно обхвана насинената ѝ брадичка в ръката си.

Емили също изтича при сестра си.

Джоан изхлипа.

– Беше Найлс – задъха се тя. – Полудял е. – Тя погледна към баща си, докато сълзите се стичаха по насинените ѝ бузи. – Той иска да те убие и да наследи земите ти чрез мен.

Ноздрите на баща ѝ пламнаха от гняв.

– Тогава помогни ми да го видя мъртъв за...

– Лорд Уоруик? – извика едно момче, което влезе забързано през вратата, която Джоан беше оставила открехната след себе си. То се опитваше да си поеме въздух, а веждата му беше разцепена и кървеше. – Милорд – каза момчето и спря пред баща ѝ. – Трябва да дойдете бързо. Фалсуит е под атака.

Хю освободи Джоан.

– Кой се осмелява?

– Графът на Рейвънсууд.

Всички очи в залата се обърнаха към Дрейвън, който седеше до Саймън на една от по-ниските маси.

Баща ѝ погледна отново към вестоносеца.

– И откъде знаеш?

– Чух един от неговите хора да се обръща към него по този начин, преди да ме ударят.

– Що за предателство е това? – изръмжа баща ѝ. – И двамата ми зетьове ме нападат едновременно?

– Татко, аз трябва да... – заговори Джоан, но баща ѝ прекъсна думите ѝ с поклащане на главата си.

– Ем, заведи я горе и се погрижи за нея –после той се намръщи заплашително на Дрейвън. – Пригответе хората ми – извика той, грабвайки меча си от мястото, където го беше оставил върху полицата над камината зад него. – Ще сложим край на това веднъж завинаги.

Докато хората на баща ѝ се разбързаха из залата, Дрейвън събра собствените си рицари.

– Чакай – каза му Емили, хващайки ръката му. – Не можеш да отидеш. Ранен си.

Дрейвън поклати глава, изражението на лицето му беше неумолимо.

– Няма да стоя тук, докато някой петни името ми. Ще взема главата на подлеца за това. Сега отиди да се погрижиш за сестра си.

Емили възнамеряваше да протестира, но упоритото стискане на челюстта му ѝ каза, че ще да бъде загуба на време.

Вместо това, тя отиде при баща си.

– Съпругът ми ще язди с теб. Умолявам те да пазиш гърба му.

Баща ѝ кимна с очи, все още пълни с недоверие и докосна ръката ѝ.

Двамата мъже, които обичаше най-много, прекрачиха прага на залата заедно, оставяйки я сама с ридаещата ѝ сестра.

Дрейвън усети подозрението на Хю, докато приближаваха конете си.

– Все още ли мислиш, че аз съм отговорен за това?

– Докато не видя друго със собствените си очи, да.

Дрейвън стисна зъби. Баща ѝ никога нямаше да го приеме. Така да бъде. Нямаше да го моли за одобрение.

Нито да се ядосва заради Хю.

Дрейвън се качи внимателно на седлото. Гърбът му пулсираше протестиращо, но се бе сражавал с много по-лоши рани от тези.