Читать «Господар на желанието» онлайн - страница 160

Тя се засмя.

– Това е по твоя собствена вина.

– И защо?

– От шест деца, не можа ли да ми дариш една-единствена дъщеря?

Дрейвън се засмя, а през това време Джейс се покатери нагоре по гърба му и уви тънката си ръчичка около главата на баща си, като я сложи над очите му.

– Мамо – извика шестгодишният Кристофър, потрепвайки с крак. – Не трябва да караш дракона да се смее. Това го прави по-малко свиреп.

– По-малко свиреп? – попита той, докато внимателно премяташе Джейс през глава и го остави да стъпи на крачетата си, а след това сграбчи Кристофър в ръцете си и започна да го гъделичка. – Ще ти дам аз на теб един свиреп дракон, дявол такъв.

Емили поклати глава, развеселена от играта им. Най-големият им син Хенри вдигна поглед и извика на братята си:

– Вижте, дядо е тук с братовчеда Хари!

Тя се обърна и видя баща си да влиза в двора със сина на Джоан до него. Емили така и не спря да се удивлява от това, колко много Хари приличаше на Джоан, със сините си очи и руса коса, докато нито едно от нейните момчета, не бе взело никоя от чертите ѝ, с изключение на Кристофър, който имаше нейните зелени очи.

Но всички те бяха гордост и радост за баща ѝ. И въпреки страха, който някога изпитваше за безопасността на дъщерите си, той обичаше внуците си и особено единствената си внучка, с която Джоан го беше дарила преди три години, след като се бе омъжила за шотландски благородник.

Въпреки че вече не виждаха Джоан много често, Хари, който бе обучаван от баща ѝ, беше почти постоянно допълнение към тяхното домакинство.

Преди да успее дори да мигне, синовете ѝ атакуваха яростно двамата новодошли със същата мощ, която бяха използвали и върху баща си. Скачаха нагоре-надолу покрай тях и ги прегръщаха, като говореха едновременно и правеха разбирането на това, което казваше всеки един от тях, напълно невъзможно.

Дрейвън подсвирна силно.

Те утихнаха.

– Добре, момчета – каза Дрейвън. – Пощадете дядо си или той няма да ви заведе на лов.

– Съжаляваме – казаха те, почти едновременно.

– Добре – каза Хю с усмивка. – Готови ли сте?

–Да.

– Тогава, нека да тръгваме. Видях перфектна кошута точно до хълма.

Когато те тръгнаха, Емили прегърна Дрейвън и обви ръцете си около кръста му.

– Слушай – прошепна тя. – Чуваш ли това?

Дрейвън се намръщи.

- Кое?

– Тишината – каза тя с нисък глас. – Не е ли зловещо?

Той покри рамото ѝ с ръката си.

– Наистина. Не мога да си спомня последния път, когато чух такова нещо.

– Е, кажете ми, милорд – започна тя, когато тръгнаха ръка за ръка към главната кула. – Какво ще правим този следобед, без децата наоколо?

Той обмисли възможностите.

– Бихме могли да направим опит за дъщеря. Вярвам, че може би все още има пози в онази твоя книга, които не сме пробвали.., поне десет пъти.

Емили се засмя.

– Знаеш ли, това ми напомня за една шега.

Той завъртя очи.

– Не още една.

– Да. Знаеш ли онази за краля и неговия рицар?